Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
— Мисля, че всички чухме достатъчно — каза кротко, но строго по-високият от двамата свещеници.
Той беше сух, с изпити очи, които тлееха като скрити въглени. Грижливо поддържана брада с цвета на сажди придаваше допълнителна острота на и без това острото му като нож лице.
Той подаде наметалото си на по-ниския с качулката. Под него беше облечен в сивото расо на техлините. Около врата си носеше сребърни везни. Сърцето ми слезе в стомаха. Не беше просто свещеник, а Съдия. Видях другите две деца да се измъкват през
— Под бдителното око на Техлу те обвинявам в ерес — каза Съдията.
— Аз съм свидетел — допълни вторият свещеник изпод качулката си.
Съдията направи жест към наемниците.
— Вържете го.
Наемниците го сториха незабавно и по най-грубия начин. Скарпи спокойно изтърпя цялата процедура, без да каже и дума.
Съдията наблюдаваше как охраната му започна да връзва китките на Скарпи, след това се извърна леко встрани, сякаш искаше да пропъди разказвача от мислите си. Бавно огледа стаята и накрая погледът му се спря върху плешивия мъж с престилката зад тезгяха.
— Т-техлу да ви благослови! — побърза със заекване да каже собственикът на „Половин мачта“.
— Ще го направи — простичко отвърна Съдията.
Той отново бавно огледа стаята. Накрая се обърна към втория свещеник, който стоеше по-назад от тезгяха:
— Антони, дали чудесно място като това е убежище на еретици?
— Всичко е възможно, Съдия.
— Аха — меко каза Съдията и за пореден път бавно огледа стаята, докато накрая измери с очи мъжа зад тезгяха.
— Мога ли да предложа напитка на почитаемите? Ако това ще ви достави удоволствие? — побърза да предложи собственикът.
В отговор получи единствено мълчание.
— Имам предвид… напитка за вас и вашите братя. Една чудесна бъчва отлежало бяло? За да изразя своята благодарност. Позволих му да остане, защото в началото историите му бяха интересни. — Той преглътна с мъка и побърза да добави: — Но след това започна да разказва за греховни неща. Страхувах се да го изхвърля, защото той очевидно е луд, а всеки знае, че божият гняв пада върху онези, които вдигнат ръка срещу лудите… — Гласът му изневери и стаята внезапно притихна.
Той отново преглътна и дори от мястото си до вратата аз успях да чуя сухия звук, издаден от гърлото му.
— Щедро предложение — рече накрая Съдията.
— Много щедро — като ехо повтори по-ниският свещеник.
— Обаче силната напитка понякога изкушава хората да извършват греховни постъпки.
— Греховни — прошепна вторият свещеник.
— А някои от нашите братя са дали обети за въздържание от изкушенията на плътта. Ще трябва да откажа. — Гласът на Съдията беше изпълнен с благочестиво съжаление.
Успях да уловя погледа на Скарпи и той ми отвърна с мимолетно подобие на усмивка.
Стомахът ми се разбунтува. Изглежда, старият разказвач на истории не си даваше сметка в какви големи неприятности се бе забъркал. Същевременно обаче дълбоко
— Бихте ли приели да получите стойността на бъчвата, господа? — наруши мълчанието кръчмарят. — Щом не желаете самата бъчва.
Съдията не отговори, сякаш обмисляше предложението.
— В името на децата ми — примоли се плешивият мъж. — Знам, че ще използвате парите за тяхно добро.
Съдията сви устни.
— Много добре — каза той след кратко мълчание, — заради децата.
— Децата — гласът на ниския свещеник беше неприятно пронизителен.
Собственикът успя да изобрази на лицето си немощна усмивка.
Скарпи спря очите си върху мен и ми смигна.
— Човек би помислил — гласът на Скарпи се лееше като гъст мед, — че такива доблестни духовници като вас биха могли да намерят и по-добри неща за вършене от това да арестуват разказвачи и да изнудват честните хора за пари.
Звънтенето на монетите на кръчмаря спря и сякаш дъхът на всички в стаята секна. Съдията обърна гръб на Скарпи с преднамерено безразличие и каза през рамо на по-ниския свещеник:
— Антони, изглежда си имаме благовъзпитан еретик — колко странно и удивително! Трябва да го продадем на трупата Рух — донякъде той прилича на говорещо куче.
Скарпи продължи да говори, обръщайки се към гърба на мъжа:
— Не че очаквам да скочите сами да търсите Халиакс и Севен. Винаги съм казвал: „Малките хора вършат дребни дела.“ Предполагам, че не е лесно да се намерят достатъчно дребни дела за хора като вас. Но вие сте изобретателни. Можете да събирате боклука или да проверявате бордеите за свободни легла, когато ги посещавате.
Съдията се обърна, сграбчи глинената чаша от тезгяха и я запрати към главата на Скарпи, разбивайки я на парчета.
— Не говори в мое присъствие! — изфуча той. — Ти нищо не разбираш!
Скарпи леко тръсна глава, сякаш за да я прочисти.
По кафявото му лице, към една от белите му като морска пяна вежди, се стече червена струйка.
— Предполагам, че това може и да е истина. Техлу винаги е казвал…
— Не изричай името му! — кресна Съдията, а лицето му беше станало моравочервено. — Устата ти го омърсява. Това е богохулство!
— О, хайде стига, Ерлус — смъмри го Скарпи, все едно говореше на малко дете. — Техлу ви мрази дори повече, отколкото останалият свят, който ви ненавижда достатъчно силно.
В стаята настъпи неестествена тишина. Лицето на Съдията пребледня.
— Бог ще се смили над теб — изрече той със студен, треперещ глас.
Скарпи известно време гледа безмълвно Съдията. След това започна да се смее. Смееше се силно и гърлено — чак се давеше от смях и изглеждаше искрен до дъното на душата си.