Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
— Предполагам, че наистина имам нужда от обувки — съгласих се аз.
Той се засмя, накара ме да седна и премери босите ми стъпала с ръцете си. Добре че улиците бяха сухи, та краката ми бяха само прашни от ходенето по паветата. Ако беше валял дъжд, сега те щяха да са мръсни и да ме поставят в неудобно положение.
— Сега да видим какво точно искаш и дали ще имам подходящия размер за теб. Ако нямам, за час-два мога да направя или поправя някой чифт специално за теб. И така какви обувки ти трябват? За вървене пеш? За танци? Или за езда? — Той се наведе на стола
— За вървене пеш.
— Така си и мислех.
Той сръчно нахлузи чифт чорапи на краката ми, все едно всичките клиенти, които идваха при него, бяха все боси. След това ми обу черни обувки с катарами.
— Как ги усещаш? Стъпи малко на тях, за да разбереш.
— Аз…
— Тесни са. Така си и мислех. Няма нищо по-досадно от обувка, която ти стиска. — С мълниеносна бързина той свали обувките и ми обу нов чифт. — А тия как са?
Обувките бяха тъмнопурпурни, изработени от кадифе или филц.
— Те…
— Не са точно това, което търсиш? Всъщност не те виня — износват се ужасно бързо. Но пък цветът е хубав, добър е, за да привлечеш вниманието на дамите. — Той нахлузи нов чифт на краката ми. — А какво ще кажеш за тези?
Обувките бяха от обикновена кафява кожа и ми пасваха толкова точно, сякаш специално бе премерил краката ми, преди да ги изработи. Стъпих с единия крак върху пода и обувката ме обгърна плътно. Бях забравил колко прекрасно е усещането да носиш удобна обувка.
— Колко струват? — притеснено попитах аз.
Вместо да ми отговори, той се изправи и започна да обхожда рафтовете с поглед.
— Можеш да научиш много за човека от краката му — замислено каза той. — Някои хора влизат тук и се смеят, обувките им са съвсем чисти, а чорапите напудрени. Но когато си свалят обувките, краката им миришат ужасно. Тези хора имат нещо за криене. Имат своите неприятни, миризливи тайни и се опитват да ги скрият, точно както се опитват да скрият краката си. — Той се обърна към мен. — Обаче така и никога не успяват. Единственият начин да не ти миришат краката е да ги оставиш малко да се проветрят. Вероятно и с тайните е същото. Обаче не знам със сигурност. Единственото, от което разбирам, са обувките. — Той започна да рови в безпорядъка върху работната си маса. — Някои от тези млади мъже от двора влизат тук, веят си с ветрила и се оплакват от поредната трагедия. Но краката им са толкова розови и меки. Знаеш, че никога никъде не са ходили сами. Знаеш, че никога не са страдали наистина.
Той накрая намери каквото търсеше и вдигна чифт обувки, подобни на чифта, който беше на краката ми.
— Ето. Тези обувки бяха на моя Джейкъб, когато беше на твоите години.
Той седна на стола си и развърза обувките, които ми беше обул.
— Ти, от друга страна — продължи той, — имаш твърде груба кожа, белези и мазоли на стъпалата за толкова младо момче. С тези крака можеш цял ден да тичаш бос по камъните и пак да не ти трябват обувки. Има само един начин краката на момче на твоята възраст да станат такива.
Той вдигна поглед към мен, сякаш задаваше въпрос. Кимнах в отговор.
Възрастният
— Как ги усещаш?
Изправих се, за да изпробвам обувките. Разликата беше, че макар и поизносени, те бяха по-удобни от новия чифт.
— Този чифт — той размаха обувките, които държеше — е съвсем нов. Изобщо не са носени, а за нови обувки като тези вземам един талант, може би талант и две. — Той посочи обувките на краката ми. — Тези обувки, от друга страна, са носени, а аз не продавам носени обувки.
Той ми обърна гръб и започна доста безцелно да подрежда работния си тезгях, като си тананикаше под нос. Почти веднага разпознах песента — „Калайджията напуска града“.
Знаех, че той се опитваше да ми направи услуга и само преди седмица щях веднага да се възползвам от възможността да се сдобия с безплатни обувки. По някаква причина обаче това не ми се струваше редно. Тихо си събрах нещата и преди да си тръгна, оставих два медни йота на стола му.
Ще попитате защо? Защото гордостта е странно нещо и щедростта трябва да бъде възнаграждавана с друга щедрост в отплата. Но най-вече защото ми се стори, че беше правилно да постъпя така, а това е достатъчно добро основание.
* * *
— Четири дни. Шест, ако вали.
Роент беше четвъртият каруцар, когото питах дали пътува на север към Имре, градът, който беше най-близо до Университета. Той беше мъж от Сийлдиш с едро тяло и буйна черна брада, която скриваше по-голямата част от лицето му. Той се извърна встрани и изпсува на сиару мъжа, който товареше топове плат на каруцата. Когато говореше на родния си език, той звучеше като бученето на лавина от сгромолясващи се камъни.
Грубият му глас намаля до тихо боботене, когато се обърна отново към мен:
— Два медни йота. Не пенита. Можеш да се возиш в каруцата, ако има място. Ако искаш, през нощта можеш да спиш под нея. Вечерта ще се храниш с нас. Обедът е само от хляб. Ако някоя каруца заседне, ще помагаш да я избутаме.
Последва нова пауза, докато той крещеше на мъжете.
Три каруци бяха натоварени с търговски стоки, а четвъртата болезнено ми напомни за една от къщите на колела, в които бях прекарал по-голямата част от детските си години. Жената на Роент, Рета, седеше пред този фургон. Видът й се променяше от строг, когато наблюдаваше мъжете, товарещи каруците, до усмихнат, когато разговаряше с едно момиче, което стоеше наблизо.
Предположих, че момичето е пътничка като мен. Беше на моята възраст, може би една година по-голяма. По онова време обаче една година ми изглеждаше голяма разлика. Тахлите имаха една поговорка за децата на нашата възраст. _„Момчетата растат, а момичетата порастват.“_
Тя беше практично облечена за пътуване, с панталони и риза, и беше достатъчно млада, за да не изглежда облеклото й непристойно. Държанието й беше такова, че ако бе само една година по-голяма, щях да бъда принуден да гледам на нея като на дама. Докато разговаряше с Рета, тя се движеше напред-назад с нещо средно между елегантна грациозност и детска жизнерадост. Имаше дълга черна коса и…