Патриотични игри
Шрифт:
— Господи! — каза Гюс Вернер по разговорната уредба. — Къде се намираме?
— Във Виетнам — спокойно отговори пилотът, — на това му викахме гореща зона за кацане. „Там също ме беше страх.“
— Свържи се с Вашингтон. — Помощник-пилотът превключи честотите по радиото и махна с ръка към агента зад него, като и двамата водеха хеликоптера по определената траектория.
— Гюс, тук е Бил Шоу, къде си?
— Виждаме къщата пред себе си, а там долу се води истинска воина. Имаш ли връзка с нашите хора?
— Не, нямаме. Групата от Вашингтон все още се намира на тридесет минути път. Хората от щатската и окръжната полиция са по-близо,
Мисията на групата за спасяване на заложници беше да контролира ситуацията, да я стабилизира и да спаси заложниците — ако е възможно, по мирен начин, в противен случай — със сила. Те не бяха нападателни войски; те бяха специални агенти на ФБР. Но долу имаше техни колеги.
— Ние слизаме. Кажи на полицията, че тук има федерални офицери. Ще се опитваме да те информираме.
— Добре. Внимавайте, Гюс.
— Давай — каза на пилота Вернер.
— Окей, първо ще обиколя къщата, след това ще се приближа и ще ни приземя на подветрената страна. Вятърът е много лош. Там долу може да е по-тихо.
— Давай! — Вернер се обърна. Хората му бяха накичени с цялото си оборудване. Всички имаха автоматични пистолети. Четирима носеха автомати „МП-5“. Той също. Снайперистът с дългата пушка и наблюдателят му щяха да излязат първи. — Спускаме се. — Един от хората отговори е вдигнат нагоре палец. Жестът му беше далеч по-жизнерадостен отколкото се чувстваше.
Хеликоптерът се спусна към земята, когато внезапно низходящо течение го блъсна. Пилотът дръпна нагоре кормилото и успокои понеслия се косо хеликоптер на стотина метра от гората. Сега се намираха само на двеста метра от къщата. Минаха над южния край на просеката и всеки можеше да види какво става.
— Мястото между къщата и скалата може би е достатъчно голямо в края на краищата — каза пилотът. Увеличи мощността, когато хеликоптерът се понесе по посока на вятъра.
— Хеликоптер! — извика някои от дясната страна на О’Донъл. Шефът вдигна поглед и го видя — призрачна фигура, придружена от туптящ звук. Подготвен беше за такава опасност.
Зад тях един от хората му, застанал по-близо до пътя, дръпна покривката на ракетомета за ракети „Редай“, който беше закупен заедно с останалото оръжие.
— Трябва да използвам светлини за кацане. Не виждам нищо — каза по разговорната уредба пилотът. Обърна хеликоптера на половин миля на запад от къщата на Райън. Планираше да тръгне направо край къщата, след това да се снижи, да завие срещу вятъра и да се придвижи на завет зад нея, където се надяваше, че вятърът е по-слаб. „Господи — помисли си той, — това е като Виетнам.“ По проблясъците на земята можеше да се съди, че къщата се намира в приятелски ръце. Пилотът протегна ръка и включи светлините си за приземяване. Това беше риск, който трябваше да поеме.
„Слава богу, че отново мога да виждам“ — помисли си той. Земята се показваше през трептяща завеса от дъжд. Осъзна, че бурята продължаваше да се засилва. Трябваше да се доближи от наветрената страна. Полетът в дъжда щеше да намали видимостта му до няколко метра. Така поне можеше да вижда на около двеста метра или…„По дяволите!“
Забеляза мъж, застанал съвсем сам по средата на полето. Той се целеше с нещо. Пилотът натисна надолу кормилото,
Като по чудо само двама души бяха наранени. Вернер беше един от тях. Имаше чувството, че е прострелян е гърба. Снайперистът отвори вратата и изтича, последван от наблюдателя си. Другите излязоха след тях — един помагаше на Вернер, а друг накуцваше на навехнатия си глезен.
Дойде ред на принцесата. Тя беше по-висока от Кули и в погледа й имаше нето повече от презрение. Дребосъкът грубо я завъртя, за да завърже ръцете й.
— За теб имаме големи планове — обеща той, когато свърши.
— Дребен боклук, обзалагам се, че дори не знаеш как става това — каза Сиси. Думите й й изкараха силен шамар. Роби наблюдаваше, чакайки Русия да застане на празното място. Най-после той го стори, върна се при другите…
26.
ЗВУКЪТ НА СВОБОДАТА
Сачмите от пушка се разпространяват радиално по два и половина сантиметра на всеки метър линейно движение. През прозорците блесна светкавица и Райън се сви, като чу незабавно последвалия трясък, но след това осъзна, че гърмът беше последвал твърде бързо, за да бъде от светкавицата. Снопът сачми мина на около метър от главата му и преди да разбере какво беше това, главата на Русия се отметна рязко назад и избухна в червен облак, а тялото му шумно се удари в крака на масата. Чернокосият гледаше през прозореца и се обърна точно когато другарят му падна, без да е разбрал защо или как. В продължение на секунда очите му трескаво огледаха стаята, след което на гърдите му се появи кръг с големината на грамофонна плоча от 45 оборота и той политна към стената. Дребния завързваше ръцете на Кати и се беше съсредоточил в това. Не беше разбрал какъв е първият гръм. Осъзна се при втория — твърде късно.
Навел рамене, принцът скочи към него и го събори, след което сам падна. Джек прескочи масичката за кафе и диво ритна главата на Дребния. Ритникът му попадна на място, но Джек загуби равновесие и падна назад. За миг Дребния бе зашеметен, но се отърси и тръгна към масата, където се намираше автоматът му. Райън пак скочи на крака и се хвърли към краката на терориста. Принцът също беше станал. Дребния замахна към него и се опита да ритне Райън, за да освободи краката си, но се укроти, когато топлата цев на една ловна пушка се опря в носа му.
— Не мърдай, нещастнико, или ще ти пръсна главата.
Кати вече беше отърсила въжетата от ръцете си и първо развърза Джек. Той отиде при Русия. Тялото му все още мърдаше. От лицето му, което от тридесет секунди насам представляваше сюрреалистичен кошмар, все още бликаше кръв. Джек измъкна автомата „Узи“ от ръцете му, взе и резервен пълнител. Принцът стори същото с Чернокосия, чието тяло бе напълно неподвижно.
— Роби — каза Джек, като разглеждаше предпазителя на автомата, — да се махаме оттук.