Патриотични игри
Шрифт:
— Поддържам идеята ти, Джек, но накъде? — Джексън притисна главата на Дребния към пода. Очите на терориста почти комично се събраха към опасния край на пушката „Ремингтън“. — Предполагам, че този може да знае някои полезни неща. Как планирате да се измъкнете, момче?
— Не. — Кули можа да събере сили само за тази дума. Разбра, че не е подходящ за тази работа.
— Така ли? — попита Джексън с тих, гневен и дрезгав глас. — Слушай, момче. Тази дама там, която нарече чернилка, тя е жена ми, момче, моята жена. Видях те да я удряш. Значи вече имам една причина да те убия, схващаш ли? — Роби се усмихна гадно и
Джек удивен слушаше думите на приятеля си. Роби никога не беше говорил така. Но пък беше убедителен. Джек беше сигурен, че Роби ще го направи.
Кули също беше сигурен в това.
— Лодки…лодки в подножието на скалата.
— Това дори не е умно. Сбогувай се с топките си, момче. — Ъгълът на пушката се промени незначително.
— Лодки! Две лодки в основата на скалата. Има две стълби…
— Колко души ги пазят? — попита Джек.
— Един, това е всичко.
Роби вдигна поглед.
— Джек?
— Хора, предлагам да идем да откраднем няколко лодки. Престрелката отвън се приближава към нас. — Джек изтича до гардероба си и взе палта за всички. За Роби избра старото си яке от морската пехота, което Кати мразеше толкова много. — Облечи това. Бялата ти риза се откроява твърде много.
— Вземи. — Роби подаде на Джек автоматичния пистолет. — Аз имам кутия патрони за пушката. — Започна да ги прехвърля от панталона си по джобовете на якето, а след това преметна последния автомат „Узи“ през рамо. — Джек, оставяме наши хора след себе си — тихо каза той.
На Райън това също не му харесваше.
— Зная, но ако ни очистят, ще победят, а и това не е място за жени и деца.
— Добре. Ти си морският пехотинец — кимна Роби.
— Да се махаме. Аз ще разузнавам. Ще ида набързо да огледам. Роб, засега ти вземи Дребния. Принце, вие водете жените. — Джек се наведе и стисна Денис Кули за гърлото. — Ако се оплескаш, ще умреш. Не се будалкай с него, Роби, просто го очисти.
— Разбрано. — Джексън отстъпи малко назад. — Ставай съвсем бавно, боклук.
Джек ги изведе през строшените врати. Двамата мъртви агенти лежаха на верандата и Джек се ненавиждаше, защото не можеше да направи нищо, но действаше на нещо като автопилот, което преди десет години морската пехота бе програмирала в него. Намираше се в бойна ситуация и всички лекции и полеви упражнения се връщаха в съзнанието му. След миг беше мокър до кости от проливния дъжд. Изтича по стълбите и се огледа около къщата.
Лонгли и хората му бяха твърде заети със заплахата пред себе си, за да видят какво се приближава зад тях. Офицерът от британската служба за сигурност изстреля четири куршума към една приближаваща се черна фигура и с удоволствие видя, че тя реагира на поне един от изстрелите, когато силен удар го тласна към ствола на едно дърво. Удари се от него и се обърна, за да види на три метра от себе си друга тъмна фигура с автомат в ръка. Автоматът отново проблесна. След десетина секунди редицата от дървета утихна.
— Господи! — промърмори снайперистът.
Тичаше приклекнал и мина покрай телата на петима агенти, но
— Преброих единадесет — каза наблюдателят му.
— Да — съгласи се снайперистът. Неговата пушка с ръчен затвор беше заредена с патрони 308-и калибър. Можеше от първи път да улучи десетсантиметрова движеща се мишена на повече от двеста метра, но за момента задачата му беше да събере информация и да я предостави на водача на групата. Преди да можеше да действа, трябваше да знаят какво, по дяволите, става, а всичко дотук беше просто един хаос.
— Вернер, тук е Полсън. Преброих единадесет от лошите между нас и къщата. Отиват към гората. Изглежда, са въоръжени е леко автоматично оръжие. — Завъртя пушката. — Май шестима от тях са повалени. Много от нашите… Господи, надявам се, че за насам са тръгнали линейки.
— Виждаш ли наши наоколо?
— Не. Препоръчвам ти да се насочиш от другата страна. Можеш ли да ми осигуриш прикритие тук?
— Изпращам ти един човек. Когато стигне при теб, тръгвай внимателно. Не бързай, Полсън.
— Добре.
На юг от тях Вернер и още двама мъже бавно напредваха покрай дървесната линия. Нощното им камуфлажно облекло представляваше преплетени светлозелени щрихи, разработени от компютър, и дори в светлината на светкавиците те бяха почти невидими.
Нещо се случи. Джек забеляза внезапен огън, а след това — нищо. Въпреки това, което каза на Роби, не му харесваше да бяга оттук. Но какво друго можеше да направи? Там имаше неизвестен брой терористи. Той разполагаше е трима въоръжени мъже, които трябва да защитават три жени и дете, а зад гърба им се намираше скалата. Райън изруга и се обърна към другите.
— Окей, Дребен, покажи ми пътя натам — каза Райън, като натисна цевта на автомата си към гърдите на мъжа.
— Ето там. — Той посочи и Райън отново изруга.
През цялото време, откакто живееха тук, единствената грижа на Райън във връзка със скалата беше да стои далеч от нея, за да не се срути под него или дъщеря му. Гледката от къщата беше прекрасна, но височината на скалата означаваше, че има една невидима мъртва зона, широка хиляда метра, която терористите бяха използвали, за да се приближат. И бяха взели стълби, за да се изкачат — „разбира се, стълбите са предназначени точно за това!“ Местоположенията им бяха отбелязани по начина, указан във всеки полеви наръчник по света, с дървени колчета, увити в бели бинтове, за да се забелязват лесно в тъмното.
— Добре, хора — каза Райън, като се оглеждаше, — Дребния и аз тръгваме първи. Ваше височество, вие тръгвате след мен с жените. Роби, остани на десет метра след нас и ни прикривай.
— Аз мога да боравя с леки оръжия — каза принцът.
Джек поклати глава.
— На. Ако ви хванат, ще излязат победители. Ако работата се обърка, разчитам, че ще се грижите за жена ми и децата, сър. Ако нещо се случи, тръгнете на юг. На около половин миля по-надолу ще стигнете до едно дере. Поемете по него навътре към сушата и не спирайте, докато не намерите път с твърда настилка. Това е доста добро прикритие и ще бъдете в безопасност. Роби, приближи ли се нещо към теб, стреляй.