Пазителят на монетния двор
Шрифт:
Главният майстор беше на около шестдесет години, възпълен, но облечен в разкошни дрехи, с перука и копринен редингот, обилно напудрен, с ръкавици със златни ресни, хубава боброва шапка и подплатена с кожа къса наметка. От разговора установих, че е сговорчив човек, какъвто бих избрал да ме придружи до някоя пивница, и много весел, освен че сипеше хули срещу лорд Лукас, кралския наместник в Тауър — мнение, което споделяха с Нютон.
— Каква неочаквана среща — каза Нютон и се поклони. — Какво ви води насам, господин Нийл?
На известно разстояние
Главният майстор представи мрачния си придружител като господин Даниел Дефо, на когото бе отстъпил служебната си къща в Тауър.
— Но аз мислех, че вече е дадена под наем — възрази Нютон. — На господин Бари.
— Беше, беше — усмихна се господин Нийл. — Играх на карти с този джентълмен и след като загуби всичките си пари, той ме убеди да взема наетия имот в залог. После обаче загуби и него. Но веднага щом го спечелих, го загубих от този мой приятел. — Нийл се усмихна добродушно на господин Дефо, който мълчаливо кимна.
— Господин Дефо, това е известният доктор Нютон, велик учен. Ако останете в къщата, често ще го виждате из Монетния двор. Говори се, че е изключително усърден в задълженията си.
— Усърдието е майката на пестеливостта — отбеляза господин Дефо и се поклони на Нютон.
— Надявам се, че се чувствате удобно във вашата нова къща — каза Нютон.
— Винаги ли е толкова шумно?
Господарят ми се огледа изненадано.
— Признавам, че не чувам шума, освен ако някой не го спомене. Предполагам, че човек свиква с него.
Докато разговаряхме, от външната крепостна стена гръмна оръдие и господин Дефо подскочи.
Нютон се усмихна.
— Боя се обаче, че никой не може да свикне със звука на оръдието.
След малко Нийл и Дефо се сбогуваха с нас. Нютон въздъхна дълбоко и поклати глава:
— Мисля, че това е по-добра авантюра, отколкото духовническия живот — отбеляза той. — Но с такива хора наоколо, с джобове, пълни с фалшиви матрици, и възнаграждения от най-различни места, не съм толкова сигурен. Не смятате ли, че господин Дефо изглеждаше съмнителен?
Отвърнах, че в отделението за осъдени на смърт в „Нюгейт“ има повече честни на вид хора и господин Дефо несъмнено си прилича с измамниците в Тауър. И в същия миг си спомних, че съм го виждал.
— Мисля, че съм виждал господина, докато учех в школата за прависти „Грейс Ин“. Беше изправен пред Кралския съд за дългове и заплашен с предварителен арест като длъжник. Запомнил съм го заради странните обстоятелства по делото му, което беше свързано с изваждането на потънало съкровище с водолазен звънец.
— Водолазен звънец?
— Да, с кесон, за да може да диша човек под водата.
Интересът на Нютон се изостри.
— Бих искал да науча повече за нашия нов съсед — призна той. —
— Добре, господарю.
Продължихме да вървим и докато минавахме покрай къщата на един гравьор, видяхме Ричард Морис, друг гравьор, и Нютон се заприказва с него за разни неща. Едва не пропуснах да забележа колко изкусно го разпитва за здравето на Даниъл Мърсър, когото Скоч Робин и Джон Хънтър бяха обвинили.
— Мисля, че е добре — отвърна господин Морис. — Наскоро почина чичо му в Америка. Остави му пари, затова господин Мърсър не изглежда много опечален.
— Парите разтушават — отбеляза Нютон, а когато останахме сами в нашия кабинет, добави: — Много удобно е да има чичо в Америка, който да му остави пари, защото нищо не привлича вниманието така, както изведнъж да започне да харчи големи суми.
— И аз мисля същото.
След това за моя радост обядвахме и разговаряхме за други неща, свързани с Монетния двор, както и на религиозни теми. Изгарях от любопитство да разбера защо господаря ми отрича божествения произход на Исус Христос. Наистина беше странно за дългогодишен професор в „Холи Тринити“ 29 в Кембридж да не вярва в доктрината, вдъхновила основаването на колежа. Но щом изказах на глас мислите си, Нютон се умълча, сякаш го бях обвинил в лицемерие, и аз изпитах облекчение, когато след малко господин Кенеди, разузнавачът му се появи в кабинета ни, както беше уговорено.
29
Светата троица (англ.). — Б.пр.
— Господин Кенеди, какво знаете за Даниъл Мърсър? — попита Нютон.
— Само това, че е гравьор, когото мисля за честен човек. Виждал съм го, но не съм говорил с него.
— Мислите го за честен човек?
— Откровено казано, въпросът ви ме накара да мисля противното, сър. Не съм видял, нито чул нещо, което да ме накара да се съмнявам в господин Мърсър. Ако беше така, уверявам ви, веднага щях да ви уведомя.
— Знам, че сте добър човек, Кенеди. — Нютон сложи лъскава нова гвинея на масата. — Бих желал да ми направите една услуга. Искам да следите Даниъл Мърсър.
— Щом е за доброто на Монетния двор, сър — рече Кенеди, поглеждайки гвинеята. Каза го така, сякаш дотогава не беше шпионирал за нас, при това за по-малко пари, отколкото му бяха предложили сега.
— Точно за това е. Скоч Робин и Джон Хънтър в „Нюгейт“ назоваха името му.
— Разбирам. — Кенеди подсмръкна шумно и после намести металния си нос, завързан с връв на главата му. — Естествено, те може да искат да спасят кожата си, обвинявайки невинен човек.
— Прави ви чест, че го казвате, Кенеди. Но Робин и Хънтър бяха разпитани поотделно и го посочиха, без да им подсказвам.