Пазителят на монетния двор
Шрифт:
— Какво ви доведе до този извод? Лотарийният билет? Заровете? Или и двете?
Усмихнах се, защото бях на позната територия.
— Не, сър. Само заровете. Изрязани са в съвършена квадратна форма и точките им са написани с мастило, вместо дупките да са запълнени с восък, за да не се допускат измами. Никой новак не би взел подобни предпазни мерки.
— Отлично — похвали ме Нютон. — Наблюдателността ви прави чест. От вас ще излезе добър учен.
Той хвърли писмото, което четеше, на масата пред мен.
— А сега, да видим дали вашата
Jqbtqeqhhnuquczrpsvxwkxfklevqkkoiwvihgklgkb
yaothhxzjbdxrnynsvmfzxmxnweghpohpaaphnxe
dnxoschombafqjfqwnsfradgkgejfmulqmqxyidrgyi
dsuysmvrastkilhihrzltpnbxveukudvojuyixvvewaf
yrmxyfjxrlkmuluzfiidsbbvelwcqdhmvszoqnzbntw
dpasqkhpbcrdhoywqralextjtoigppffhdtqwtstsaldj
bmtakqhumhbclbhtqruwbzkaauochgqokomqvcw
yhmfkydzvsiendssrrrswgcrykvjabuvshqhgqbnqn
bedmopfbzx
Погледнах озадачено бъркотията от букви и поклатих глава:
— Написаното няма смисъл. Произволно подреждане на букви, израз на някаква своенравност. Бих казал, че е извратена приумица на дете или неграмотен човек, но буквите са четливо изписани.
— Господин Кенеди може да чете и да пише добре. Защо ще носи в себе си подобно нещо?
— Не знам, сър.
— И сте убеден, че е извратена приумица?
— Категорично — убедено отвърнах аз.
Бях твърде уморен, за да проумея, че Нютон ми се подиграва, преди да ме направи за смях.
— Няма значение — търпеливо каза той. — Твърдо вярвам, че математиците се раждат, а не се създават. Това ми е ясно. В числата виждам неща, които повечето хора никога няма да съзрат, дори да доживеят сто години.
— Но това са букви, а не числа.
— Може обаче да се забележи, че има математическа последователност в честотата на появата им. Не са само приумица, Елис. По всяка вероятност това е шифър. А ако са правилно образувани и систематично подредени, всички числа са предмет на математиката и математиците правят видимо онова, което математиката е скрила.
— Шифър? — възкликнах аз.
— Защо сте толкова изненадан? Всичко в природата е шифър и науката е тайно писание, което трябва да бъде разгадано от хора, разбулващи мистерията на нещата. Това закодирано послание, както и уликите, които намерихме на мястото на убийството на господин Кенеди, показват, че разследването ще бъде изключително интересно и необичайно.
— Аз съм най-глупавият човек на света, защото признавам, че не виждам улики.
— Може би думата е прекалено силна за предметите в Лъвската кула — търпеливо продължи Нютон. — Най-вече камъкът в устата на мъртвеца, червеникавият лъв и гарванът имат значение и единствено човек, вещ в играта на злато, може да го разбере.
— Искате да кажете, че става въпрос за алхимия?
— Вероятността е голяма.
— Тогава кажете ми какво означават тези неща?
— Това би продължило твърде дълго. — Нютон взе камъка от масата и го огледа от всички страни. —
— Но въпреки това са проявили небрежността да оставят това писмено послание у господин Кенеди, макар и закодирано, защото шифрите могат да бъдат разгадани, така ли?
Нютон се намръщи и за миг помислих, че съм казал нещо, което не му се е понравило.
— Както винаги разсъжденията ви са обезпокоителни — тихо каза той и сви ушите на котарака назад. — Имате право. Фалшификаторите може и да са много небрежни. Но според мен по-скоро са убедени, че шифърът не може да издаде лесно тайната си. Посланието е кратко, защото инак може да започне да разкрива метода, вложен в него. Въпреки това, ще разсъждавам върху тази гатанка.
По стълбите се чуха тежки стъпки. Нютон предположи, че стражът се връща и много ще се изненада, ако Даниъл Мърсър го придружава. След малко стражът влезе в кабинета и потвърди подозренията на господаря ми, че Даниъл Мърсър не може никъде да бъде открит в Лондонската крепост.
— Господин Елис, какъв да бъде следващият ни ход? — попита Нютон.
— Да го потърсим в жилището му, сър. Преписах адреса от архивите на служителите на Монетния двор, след като Скоч Робин и Джон Хънтър го посочиха като вероятен виновник. Мърсър живее от другата страна на реката, в Саутуърк.
Излязохме от Тауър в пет часа и тръгнахме по Лондонския мост, макар че времето беше лошо и все още много студено. Въпреки ранния час, мостът беше претъпкан с хора и животни, които отиваха на пазара в Смитфийлд, и трябваше да си проправяме път под сводовете на високите къщи с красиви орнаменти, придаващи на моста по-скоро вид на поредица от венециански дворци, отколкото на единствената оживена артерия в града през Темза.
Стигнахме до южния край на моста, на Съри Шор, минахме по тясното пешеходно мостче Беър Гардън, заобиколихме „Света Мария“ и близо пивницата „Брадвата“, между работилница на бояджия и щавач, тъй като в Саутуърк имаше всякакви кожари, намерихме къщата, където живееше Даниъл Мърсър.
Хазяйката, поразително хубава жена, ни покани да влезем и ни каза, че не е виждала господин Мърсър от два дни и е много обезпокоена от отсъствието му. Господарят ми също се престори на загрижен за Мърсър, обясни, че сме от Монетния двор на Негово величество, и помоли да видим стаята му, където може да намерим нещо, което да ни подскаже местонахождението му, и вероятно да се уверим, че не му се е случило нищо лошо. Госпожа Алън, веднага ни показа стаята на господин Мърсър. От очите й бликнаха сълзи и аз предположих, че двамата с Мърсър са били много близки.