Преди да се родя и след смъртта ми
Шрифт:
— Та споменахте, господине, че се водила Троянска война за някаква си жена. С ваше позволение, уважаеми господине, това не е вярно!
— Ваше превъзходителство! — каза чичо Мартин и учтиво се поклони. — Позволявам си да повторя, че Троянската война се е водила дълги години, взела е много жертви и причината за тази война е жена, наречена Хубавата Елена.
— Моля, уважаеми господине, мооо-лля! — удари с юмрук по масата домакинът. — Аз съм роден в Троян, живял съм там трийсет години и не помня да се е водила война за някаква жена. Ако става дума за една… не искам да кажа каква жена, тя не беше Елена, ами Филка, и съвсем не беше хубава, ами истинска кикимора. Разбрано? За нея никаква война не се е водила, а бой с ножове в кръчмата. Мъжът й наръгал един от ревност, след туй всички от рода на единия се нахвърлили срещу рода на другия. Бяха се изпонадупчили като ррреше-та! Вярно, починаха трима души и петима останаха инвалиди, но война не е имало. Вашият покорен слуга (тук домакинът се удари в гърдите) беше тогава млад полицай и лично сложи белезниците на убийците.
Чичо Мартин знаеше, че липсата на каква да е култура е не само отличителна, но и задължителна черта на полицаите, и все пак бе изненадан от невежеството на домакина, съжали го и загуби желание да го взема на подбив. Има хора, които в пияно състояние непрекъснато повтарят някоя своя мисъл или впечатление, и господин Медникаров се оказа от тези
Историята отпреди няколко години се повтори с тази разлика, че околийският началник не се възбунтува от присъствието на чичо Мартин у дома му, а покорно се остави да го положат в леглото като труп. На другия ден Емилия пожела да гостува на „годеника“ си и чичо Мартин с удоволствие пое задължението да я отведе при него. Тази работа трябваше да стане в пълна тайна не само от хората, но и от котките, които уж мяукат, а всъщност си предават клюки една на друга. В нашия град имаше специалисти, които без усилия дешифрираха тези котешки мяукания, та околийският началник бе принуден да нахлузи до уши един от ония файтонджийски каскети, сега така модни сред съвременната творческа интелигенция, да облече някаква дрипа и лично да поеме ролята на кочияш. В полунощ на края на града ги чакаше друг файтон. Циганинът Аптараман бе изпушил всичките си цигари и като настани пътниците във файтона, отиде при колегата си.
— Аркадаш, дай една цигара, че тутунясах!
Господин Медникаров пушеше рядко, но сега бе навирил цигара, за да изглежда истински файтонджия. Циганинът си взе две цигари, едната сложи в устата си, другата зад ухото, каза едно благодарско и седна на капрата. Преди да потегли, сладко дръпна от цигарата, ароматът на финия тютюн мигновено го опияни и той извика учуден:
— Този файтонджия пуши министерски цигари бе!
Емилия и чичо Мартин съзаклятнически се засмяха и гласовете им, споени в звучен, тържествуващ дует, отекнаха в тихата есенна нощ.
4.
На площадката пред външната врата се събираха все повече съседи и все по-яростно продължаваха да ме одумват. С повечето от тях не бях се и виждал, но и те се възмущаваха от личното ми и обществено поведение. Бил съм горд и саможив, един не съм поздравил, други не съм забелязал еди-къде си и еди-кога си („Какво като не се познаваме, нали сме съседи!“), не съм се вестявал от години на ОФ събрания, не съм излизал на трудови дни, не съм дал досега ни грам отпадъци за вторични суровини и пр. След всичко това, разбира се, никак не е чудно защо и сега, след като съм причинил такива щети на съседите си, най-невъзмутимо си седя в стаята, не благоволявам да се извиня за нехайството си или поне да дам някакви обяснения на ощетените. Няколко пъти в жилището бяха се вмъквали нощем крадци и съседите единодушно потвърдиха, че аз съм оставял отворени външната и таванската врата („Все по малките часове се завръща“), предвиждаха с пълна увереност, че след като съм забравил крана на чешмата си отворен, непременно ще забравя неизключена печка или котлон и ще направя пожар. Изкараха ме, с една дума, виновник за всички минали и възможни беди в жилищния блок и малко по малко започнаха да разнищват и личния ми живот. Като що-годе нормален човек приживе се опитвах да надникна в тази бездна, наречена Аз, анализирах се, правех-струвах и се отдръпвах зашеметен от това, което виждах утаено на дъното. Там клокочеше цял апокалипсис от пороци и разни нечистотии и аз най-искрено се учудвах, че живея с този апокалипсис в себе си и че понякога бивах даже щастлив и доволен от себе си. Така че сега слушах не без известно задоволство как тези домакини, пенсионери, работници и служещи се надпреварват да бърникат в моята светая светих с явна претенция за тънка психологическа наблюдателност, без да подозират, че това, което вадеха от бездната ми на показ, бяха бели грехове, без които е даже грешно да се живее. Поиска ми се да послушам отблизо тези добродушни и наивни хорица, дето ми правеха такива комплименти, с каквито приживе никой не бе ме удостоявал. Промуших се през ключалката на вратата и излязох при тях. Един мъж, най-интелигентният от всички, говореше, че моята нехайност всъщност не е друго освен неуважение и презрение към всички „живущи“ в блока. Застанах срещу него да видя дали ще има смелост да ме клевети очи в очи. Появата ми не му направи впечатление, както и на другите, и тогава се уверих напълно, че съм станал невидим и че дори само заради това вълшебно предимство си заслужава човек да умре. А интелигентният мъж продължаваше да ми прави комплименти. Впрочем да ви го представя! Аврам Филипов, кандидат на науките, философ, журналист, публицист, есеист, а както бях дочул напоследък — и драматург и пр. Пише антирелигиозни статии, които чете по радиото и телевизията, преди да ги печата, за което отдавна си е спечелил прозвището „бич Божи“. Светът както винаги гъмжи от събития — войни, стачки, срещи на високо равнище, революции, надпревара във въоръженията, полети на космонавти, средствата за информация не смогват да ги отразяват, а Аврам Филипов си е навил на пръста „опиума на народите“ и от четвърт век насам не го оставя на мира. Заклетият атеист е здрав човек, едър и набит като борец, ходи с високо вдигната глава и опънати рамене, сякаш надува духов инструмент, а лицето му има такъв уверен израз, като че иска да каже: „Не вярвам в духове!“ Аврам Филипов е и красавец, а това ми се струва някак неестествено за един философ, особено ако го сравним с ония великани на духа с постни физиономии, които едва си крепят главите на раменете. Хиляди пъти бях минавал покрай вратата му на първия етаж и толкова пъти бях виждал името му, написано с големи черни букви на месингова плочка с всичките му фирми и звания, а ето че веднъж, преди шест години, се срещнахме долу на входа и вместо Аврам Филипов го нарекох Филип Аврамов, може би защото името му се бе набило като трън в главата ми в обратен ред, както го бях виждал на влизане в жилището. Той пребледня и ми напомни с такава жестока вежливост истинското си име, че на свой ред аз пък се изчервих и му се извиних още по-вежливо, но оттогава човекът престана да ме познава. И с основание, защото името му стои като емблема по страниците на вестници и списания, витае из етера, а аз да го сбъркам! Че и Чехов би се разсърдил, ако някой му речеше: „Павел Антонович, четох с голямо удоволствие последния ви разказ.“ Ще се разсърди и Толстой, ако го наречем Николай Лвович. А и кой ли автор няма да се разсърди, ако сбъркаме името му?
Тъкмо този епизод с името си разказваше Аврам Филипов, когато пристигна лекарката. Тя бе успокоила с инжекции съседката от долния етаж и дойде да прибере свекърва си, която вече цял час слушаше как ме одумват и като всички глухи непрекъснато питаше за кого става дума. Обясняваха й за кого става дума
— Както и трябваше да се очаква, другарки и другари, тук е истинско море! — каза Аврам Филипов, като влезе в антрето и запали лампата. Той зашляпа из кухнята, надникна в хола и в работната ми стая, върна се в антрето и със задоволството на откривател съобщи, че навсякъде е вир-вода, липсват само „лодки за разходки“.
— А него няма ли го? — запитаха съседите.
— Хвръкнал от четвъртия етаж — зловещо се пошегува Аврам Филипов. — Моля, заповядайте! Имам приятното предчувствие, че…
Философът, есеистът, журналистът и прочие не успя да обясни какво е приятното му предчувствие, но че изпита неприятно чувство поне в първия момент като ме видя, това той сам показа съвсем нагледно. Вратата на спалнята, където бе пропуснал да надникне, се отвори от течението, той погледна вътре, видя ме да лежа полуудавен на пода и изрева: „Аааа!“ Това мощно възклицание отекна по цялото стълбище, но някак неопределено — можеше да се изтълкува като израз на тържество (на приятното му предчувствие), а можеше да бъде израз и на голяма изненада. Краката му се подгънаха и той падна насред антрето. Съседите отстъпиха назад, само лекарката влезе и се опита да го повдигне.
— Какво ви стана?
— Ъъъъъм!
— Но кажете!
Както стоеше на четири, философът повърна върху мозайката, измуча нещо с разлигавена уста и посочи към спалнята. Лекарката влезе в спалнята и спокойно пристъпи към мен. Тя веднага разбра, че съм свършил, и все пак провери пулса ми, а после взе да души из стаята и да занича под леглото и ъглите. По всяка вероятност не бе видяла в дългогодишната си практика мъртвец при такива нелепи обстоятелства и в такава необичайна поза. Та и сам аз, като се видях втори път, неволно огледах стаята да открия следи от алкохол, подведе ме не само безгрижно вдигнатият ми крак на леглото, но и лицето ми. По него нямаше никакви следи от предсмъртни конвулсии, а глупавата гримаса на устата ми кой знае как се бе превърнала в иронична усмивчица, сякаш преди да пропусне душата ми навън, бе извикала с пословичното равнодушие на спартанец: „Ела, презряна смърт, не ми пука от теб!“ Лекарката, разбира се, не откри никакво достойнство в израза на лицето ми, а на всичко отгоре като че се почувства професионално засегната, задето не успя да констатира, че съм свършил вследствие на безпросветно пиянство. Освен това случаят я задължаваше да се обади, където трябва, за освидетелстване на смъртта и за други формалности от този род, днес имаше свободен ден, чакаше я много домашна работа до обед, а следобед трябваше да пътува до Пловдив във връзка с едно неотложно наследствено дело. Та затова жената ме погледна с известна неприязън (Сега ли намери, да те вземат дяволите!), свали крака ми от леглото, както се сваля дърво, запали цигара и излезе при съседите с мрачно лице. Но съседите бяха разбрали от Аврам Филипов каква е работата и се бяха прибрали по домовете си.
5.
Пред вратата ми остана една деветдесет и шест годишна старица, само кожа и кости, прегърбена като камила, но още държелива и чевръста. Така я бяха нарекли и децата от квартала — баба Камила. Тя живееше в другия вход на втория етаж със син и снаха, които отдавна бяха станали свекър и свекърва, дядо и баба на внуци и правнуци. Голямата фамилия заемаше два съседни апартамента. Баба Камила, освен че прилича на едногърба камила, е известна в квартала още и с това, че отглеждаше на терасата цяло стопанство, едно микростопанство, разположено на шест-седем квадрата, в което имаше по един корен или стрък от всяка селскостопанска култура: царевица, слънчоглед, боб, пшеница, ечемик, пиперки, лук, чесън, имаше една зелка, една нискостеблена праскова и ябълка петровка, които даваха плод. Сред тази пищна флора, отглеждана с японска вещина и упорство, живееше самотно и охолно един герест петел, наречен пак от децата по прякора на бабата — Камилан. Този бе Камилан XV с ръбест като бичкия гребен и две бели рогчета над обиците, та приличаше на въплътен дявол. Предишните четиринайсет станаха изкупителна жертва на погражданения квартал, т.е. на самата столична цивилизация. Тенори или баси, те бяха все гласовити певци и даровити метеоролози, предугаждаха безпогрешно промените в атмосферното налягане и относителната влажност на въздуха и в ранно утро будеха някои будуващи старци. Но това се случваше преди много години. Оттогава всички, поколения след поколения, свикнахме с тяхното кукуригане, както се свиква с градски часовник, ала всички ние през онези години непрекъснато протестирахме и се възмущавахме от присъствието на петел в квартала. Петел на тераса в столично жилище е, разбира се, малко необичайно и забавно, а може би и смешно, ала ние не се усмихвахме снизходително на това петльово хоби, ами направо се оскърбявахме. Нашият протест избухна още преди петнайсет години съвсем спонтанно, превърна се във всеквартално движение за защита на спокойствието на трудещите се и оттогава не слизаше от дневния ред на ОФ събрания. Решенията на събранията да се махне петелът от терасата бяха строги и не подлежаха на обжалване, но все оставаха на книга, защото нямаше кой да ги изпълни. Баба Камила посрещаше представителите на властта начело с кварталния отговорник със себеотрицанието на доброволец в Балканската война. Терасата бе нейната заветна кота и тя бе решила да сложи костите си там, но да не я предаде жива на противника. „Петленцето ми никому нищо не струва, кукурига си, нека си кукурига, който не иска да го слуша, да си запуши ушите, аз как си запушвам ушите, коги пускате високи музики и се друсате до утрина, та къщата тресете, сичката Мара втасала, че до петлето опряла, откак човек се помни, все с петел е ставал от сън, пък вий се оплаквате, че кукуригането ужким ви събужда, хич не ви събужда, на утрина по целия квартал часовници дрънчат и едвам ви събуждат, въх-въх, войни горят, хора мрат, вий от едно кукуригане се оплаквате…“ и т.н.