Преди да се родя и след смъртта ми
Шрифт:
За него знаем още, че обича да философства още от юношеството си. Оттогава се опитваше да си обяснява сам смисъла на всичко, което вижда, чува и чувства. Не бе прочел нито една философска книга и съзнаваше, че е нескромно и дори смешно човек като него, с оскъдни познания за живота и науката, да се отдава на „висши размисли“. Някои от приятелите му го наричаха дървен философ и той не им се сърдеше, защото имаше силно чувство за самоирония и сам се мислеше за такъв.
16.
Отношенията му с другите се определиха още от ученическите години поради някои волни, но невинни прояви и постъпки. Несъзнателно или от суета, той се открояваше пред другите ученици и с това нарушаваше общоприетите порядки и вкусове. Обичаше например да носи фуражката си силно накрехната над дясното си ухо, а не като войнишка фуражка, поставена „правилно“ на главата. Униформата му все по нещо се различаваше от тая на другите ученици. Или цветът и кройката биваха по-различни, или токата на колана му, или ученическият му
Като слушаше грубите изрази на съучениците си гражданчета и четеше циничните им писания по стените на училищните клозети, чичо Мартин поиска да им се противопостави с безупречните си обноски. Беше внимателен и вежлив с всички, усмихнат и услужлив. Така ги задължаваше да се отнасят с него внимателно и с уважение. Те, разбира се, вземаха доброто му поведение за превземка и дори за подигравка с тях.
Израсъл в груба, но почтена селска среда, чичо Мартин с големи усилия успяваше да се представя за добре възпитан син на заможно семейство, но това му доставяше удоволствие. То се знае, присмиваха се на усилията му от прост селяндур да се представя едва ли не за аристократ, а той спокойно им заяви, че родът му е от благородническо потекло. Това вече минаваше границата на всяка скромност и всички избухнаха в запорожки смях. Той не само че не се смути, но ги изгледа със снизходителна усмивка и им разказа една история, която бе прочел в някакво старо списание и преиначил.
Когато генерал Дибич Забалкански, наречен така, защото нахлул с армията си в България през 1828 или 29 година, един млад българин организирал въоръжен отряд от двеста-триста доброволци и помогнал на руската войска да се прехвърли на добруджанска земя. Казвал се Богдан — моят прадядо. Завършил средно образование в Русия. След завръщането си оттам отишъл да се бори за свободата на Гърция срещу турците и там бил произведен в чин младши офицер. Бил съобразителен и смел. Под негово командване била превзета Силистренската крепост и разгромени много турски части. Генерал Дибич оценил заслугите му, наградил го с най-високия руски орден и сабя, изпратена от цар Николай, и го приел на служба в руската армия. Живял в Русия около десет години, получил още по-висок чин в армията и много награди, удостоен бил и с благородническа титла. Оженил се за рускиня от български произход от много богато семейство. По това време баща му бил вече много стар и самотен. Писал на сина си да се завърне у дома и Богдан се върнал богат. Закупил много земя, построил няколко мелници, търгувал със зърно и добитък. Умира млад, едва четиридесетгодишен, като оставя двама синове.
Неговият внук, т.е. баща ми, беше като него буен и непокорен. Не можеше да се примири с румънското робство и организира малка група от българи за борба срещу произволите на властта. Осъдиха го на няколко години затвор, а чифлика му изгориха. След излизането си от затвора баща ми продаде каквото можеше и една вечер ни преведе през границата в България. Не беше вече така богат, но не и беден…
Някои от съучениците му се усмихваха недоверчиво, но се виждаше, че мнозина са склонни да повярват на разказа му, тъй като не допускаха, че има въображение да го измисли с толкова подробности, които аз пропускам, за да не отегчавам читателя. Той разчиташе на невежеството им, като им каза, че който не му вярва, може да попрелисти историята отпреди Освобождението, нещо, което едва ли някой щеше да стори. Дали все пак му повярваха напълно, не се знае, но оттогава нататък започнаха да се отнасят по-учтиво с него и дори да се съобразяват с мнението му по някои въпроси. Едва тогава, изглежда, се увериха, че вкусът към облеклото и добрите обноски са му вродени.
Той живееше в крайния квартал при един от вуйчовците си, който държеше гостилница. Нямаше деца и обичаше племенника си като син. Хранеше го и обличаше така, че никой не можеше да допусне, че баща му е селски бедняк и не може да го издържа един ден в града.
17.
Чичо Мартин често влизаше в параклиса, сядаше на малкото столче и се заглеждаше в разпятието на Христос. Така обмисляше сегашните и бъдещите си проблеми. Мисълта за Емилия непрекъснато му се натрапваше, защото идеята му да построи параклиса бе свързана само с нея. Малкото време, през което престояха двамата пред разпятието на Христос, бе за него върховно и съдбоносно за отношенията му с Емилия. Много пъти се бе опитвал да си ги изясни докрай и никога не бе успявал. Понякога му се струваше, че едновременно със силните пориви на любов изпитва и известно съмнение към нея. Обясняваше си го с това, че когато има бурно чувство на любов, има
С времето все по-често си мислеше, че тя бе искала да му покаже дръзновение, за да застане наравно до него, а може би и да го направи свой длъжник. Малко ли е наистина дъщерята не на кого да е, а на околийския началник, да си позволи да люби мъж, поставен извън закона и преследван от баща й? Подобна дързост не са си позволявали дори най-смелите жени от любовните романи. Искала е да се издигне както в неговите очи, така и в очите на хората. Тщеславието я е довело до екстаз, за който по-късно си е дала сметка, че я води като сляпа съдба към незнайно бъдеще. И когато най-после е прозряла това бъдеще, него е видяла мъртъв или затворен, а лъжегоденика си — свободен и преуспяващ.
Само така си обясняваше чичо Мартин мълчанието й в параклиса, който бе построил само за нея и само за нейната изповед в сакралния покой на малката черквица. Тя не намери смелост за откровена изповед и оттогава чичо Мартин реши, че тя никога вече с нищо не може да изкупи неискреността си, тъкмо защото в тоя ден бе решил да промени веднъж завинаги досегашния си живот и да заживее само с нея. Емилия не му се обади цели три месеца, макар че довереният на двамата човек всяка седмица й даваше знак, че е готов да отнесе някаква вест на чичо Мартин или да им уреди среща.
Гордостта на чичо Мартин не му позволяваше да й пише, че му липсва и че страда, като не я вижда. Внушаваше си дори, че я презира, но това не бе истина. Макар да допускаше, че тя вече не е с него, обясняваше си го или по-точно опитваше се да си го обясни, че той е причината да не могат да се срещат както преди, че и да желае, тя не може да свърже живота си с него поради особеното му положение в обществото. Съзнаваше, че така незаслужено я оправдава, и се заричаше да не мисли вече за нея. В същото време търсеше и намираше обяснение за поведението й в онова, което бе прочел в някои книги за жените, като че не лично тя, а самата същност на жените е виновна пред него. „Те са способни да презират един мъж толкова, колкото го обичат, ако той не им принадлежи напълно.“ И още: „Жените нямат идеи. Те знаят да бродират, но и бродерията им е измислена от мъжа. Жената сама по себе си е идея, а никоя идея не разбира себе си.“ И накрай с чувство на облекчение и злорадство си спомняше това, което бе чел за жените в Библията. Даде му я един селски свещеник и през дългите зимни вечери я прочете докрай. Най-много му допадна книгата на Еклесиаст и най-вече ония места, където се говори за жените: „Обърнах се към сърцето си да узная и издиря мъдростта на разума и да позная нечестието на глупостта, невежеството и безумието — и намерих, че по-горчиво от смъртта е жената, защото тя е мрежа, сърцето й — примка, ръцете й — окови: добрият пред Бога ще се спаси от нея, а грешникът ще бъде уловен от нея… Какво още е търсила душата ми и го е намерила? — Мъж намерих един на хиляда, но жена измежду всичките не намерих…“
18.
След като се навърлуваха и обраха каквото можеха от населението, контрашайките предприеха голяма акция срещу разбойниците, колкото да покажат на правителството, че не са киснали само по кръчмите. Чичо Мартин и хората му знаеха за предстоящата акция няколко дни напред и се прибраха на сигурни места. Както бе уговорено, всеки знаеше кой от другарите му къде се намира, за да могат при нужда да се съберат на определено място.
Чичо Мартин имаше много ятаци, но най-верни му бяха братята Петър и Павел Грашеви. Бяха окаяни селски бедняци, когато една вечер чичо Мартин почука на вратата им. Живееха в схлупена къщурка на края на селото заедно с жените и децата си, защото нямаха какво да разделят, за да заживеят отделно. Чичо Мартин се връщаше отнякъде по тъмно, препъна се и си изкълчи крака. Докуца до най-близката къщица, видя един мъж на двора и го помоли да го приеме за малко, докато се уталожи болката му. Мъжът разбра по облеклото му, че е човек градски, и се смути:
— Не сме много за пред чужди хора, ама няма да ни придиряш.
Настаниха го в едната стаичка, а в другата се сместиха двете семейства. Повикаха и чикакчия от селото, стар турчин, който за секунди намести изкълчената кост, заръча на болния да лежи още ден-два, взе си златната пара и си отиде. Чичо Мартин спа цяла нощ с отворени очи, както бе свикнал при необичайни обстоятелства, и стана рано. Домакините настояха да остане още ден-два, както бе заръчал чикакчията, но той си тръгна. Болката в крака бе попреминала и можеше да ходи, макар и бавно. Домакините го нагостиха с каквото дал Господ на изпроводяк и той даде на братята, на жените и децата им по една златна пара. След това щедро възнаграждение Петър и Павел не можеха да го оставят да си ходи пеш с болен крак. Впрегнаха волската каруца и му казаха, че ще го откарат, докъдето поиска. Чичо Мартин пожела да го откарат до Голямата гора и им даде по още една златна пара. Петър и Павел бяха така трогнати от щедростта му, че очите им се напълниха със сълзи.