Преследвана
Шрифт:
— Окей, Зоуи — си казах тихо, — хайде да се омитаме от това проклето място.
29
Влязох в обора и първото нещо, с което се блъсках, беше строгият поглед на Ленобия.
— Зоуи, почисти тук — ми нареди тя.
Връчи ми вилата и ми посочи отделението на Персефона. Измънках нещо като «да, госпожо, веднага, госпожо» и забързах към обора на кобилата, която бях приела за своя от минутата, когато дойдох в «Дома на нощта». Персефона изпръхтя срещу мен. Отидох при нея, погалих я
— Тя те обича. Сама ми го каза.
Обърнах се и видях Ленобия да стои до вратата на отделението, облегната на стената. Понякога забравям колко красива е тя и в подобни случаи, когато наистина се вгледам в нея, се изненадвам отново от невероятната й красота. Тя е изключително деликатна, но силна и гъвкава. Най-впечатляващото у нея са сребристобялата коса и тъмносивите очи, ако не броим фантастичните татуировки на препускащи коне, които я отличаваха от всички други вампири. Носеше обичайната си снежнобяла риза и спортни кожени панталони, набутани в английски ботуши за езда. Ако не бяха татуировките и избродираната със сребърни конци богиня над сърцето й, можеше да мине за красавица от реклама на Келвин Клайн.
— Наистина ли можете да разговаряте с тях? — отдавна го подозирах, но днес за пръв път тя заговори открито за способностите си.
— Не с думи. Конете общуват чрез чувствата. Те са страстни и верни същества с толкова големи сърца, че могат да поберат целия свят в тях.
— Винаги съм си мислела, че е така — казах бавно и целунах Персефона по челото.
— Зоуи, Калона трябва да бъде убит.
Директното изявление ме разтърси до дъно и аз се огледах бързо, изплашена, че някой гарван може да се спотайва наблизо, както беше в другите часове. Ленобия поклати глава и разсея страховете ми.
— Гарваните са омразни не само на котките, но и на конете, само че омразата им е много по-опасна. Нито едно от онези противни птичи същества не би посмяло да влезе в конюшня.
— А другите хлапета? — попитах тихо.
— Те са прекалено заети да тренират с конете, които стоят тук затворени от дни заради тази буря. Така че повтарям, Калона трябва да бъде убит.
— Не може да бъде убит. Той е безсмъртен — разочарованието пролича ясно в гласа ми.
Ленобия отметна назад гъстата си коса и закрачи нервно от единия край на помещението до другия.
— Въпреки това някак си трябва да го победим. Той примамва нашите и ги отдалечава от Никс.
— Знам. Тук съм от няколко часа и вече виждам колко далеч са стигнали нещата. И Неферет също е на негова страна — задържах дъха си в очакване да видя дали Ленобия ще остане сляпо вярна на Висшата жрица, или е достигнала до истината.
— Неферет е най-лошата — каза тя и в гласа й имаше горчивина. — Тя трябваше да бъде най-предана на Никс, а я предаде изцяло.
— Тя не е същата — казах аз. — Предала се е изцяло на злото.
Ленобия кимна.
— Да. Някои от нас отдавна имаха такива опасения. Срамувам се да го призная, но по-голямата част не направихме нищо, за да й се противопоставим, когато се появиха първите симптоми и тя започна да се държи странно.
— Не и аз — едва не изквичах от страх. — Аз още не съм преминала през Промяната.
— Ти беше Белязана и Избрана от нашата богиня. Това е достатъчно за мен. Драконът и Анастасия са на същото мнение.
— Ами останалите преподаватели? Има ли и други на наша страна?
Лицето на Ленобия посивя от мъка.
— Не. Всички са заслепени от Калона.
— А вие защо не сте? Тя забави отговора си.
— Не знам защо не успя да ме заслепи като другите. Драконът, Анастасия и аз разговаряхме за това, макар че нямахме много време за разговори. Ние също почувствахме привличане, но част от нас остана незасегната и успяхме да го видим — истински да го видим — и да осъзнаем разрушителната му същност. Стигнахме до единно мнение, че този, който може да го победи, си ти, Зоуи.
Изведнъж се почувствах мъничка, безпомощна и много изплашена. Исках да вдигна ръце и да изкрещя: «Но аз съм само на седемнайсет! Не мога да спася света. Не умея дори да паркирам успоредно!»
И в този момент лек ветрец погали лицето ми и донесе дъх на косена трева. Стоплен от лятното слънце и напоен с влага от утринна роса, духът ми се въздигна.
— Ти не си обикновено хлапе. Вслушай се в себе си дете, открий тихия глас в теб. Той ще те поведе и ние ще те последваме — каза тя и гласът й ми напомни за моята богиня.
Смесени с елементите, думите й ме успокоиха и изведнъж очите ми се отвориха. Как можах да забравя?
— Стихотворението! — извиках и отидох бързо до вратата на Персефона, където бях закачила чантата си. — Едно от червените хлапета пише пророчески стихове и точно преди да се върна тук, ми даде стихотворение, в което се говори за Калона.
Ленобия ме гледаше с любопитство, докато ровех из чантата.
— Ето го! — беше сгънато заедно със стихотворението, което според мен беше за Старк. Грабнах листа и го зачетох. — Да… това е. В него се казва как да накарам Калона да изчезне оттук. Но е написано… с нещо като поетичен код.
— Нека да го прочета? Може да помогна.
Протегнах ръка така, че да може да го вижда, и тя го прочете на глас, докато аз следвах текста с очи:
«Това, което някога плени го, сега ще го накара да избяга от мястото на силата, като свърже тези пет: Нощ, Дух, Кръв, Човек, Земя, събрани не да победят, а да превъзмогнат. Нощта води до Духа, Кръвта обвързва Човека, а Земята завършва.»