Преследвана
Шрифт:
Всеки път, когато през ума ми минаваше, че някой може да я види («някой» като Ерик, Старк или Хийт), ми идваше да ревна с глас. Сигурно повече никога нямаше да бъда с момче. Какво пък, поне животът ми нямаше да бъде толкова сложен…
— Бойните рани от битката между доброто и злото имат уникална красота — обади се Ленобия.
Подскочих и се огледах. Тя беше застанала съвсем близо до мен. Не я бях чула да се приближава. Вгледах се внимателно в нея. Ленобия беше съвършена, нищо не накърняваше красотата й.
— Звучи добре на теория,
— Знам какво говоря, Жрице — тя повдигна сребърната си коса и я прехвърли през едното си рамо така, че да видя основата на врата й, а с другата ръка дръпна яката на ризата си и откри ужасен белег, който започваше от края на косата й и слизаше надолу по гърба.
— Окей, всички елементи са тук — извика Ерин.
— Готови сме — каза Шоуни.
— Защо те нямаше шестия час? — попита Деймиън.
Ленобия и аз се спогледахме.
— Друг път ще ти разкажа за белега — каза тихо тя и се приближи до тях. Тръгнах след нея, като се питах с какъв род зло се е сблъскала, за да получи такъв ужасен белег. — Зоуи назова имената на хората, споменати в онова стихотворение — започна направо тя. — И мястото на силата, където трябва да отидем.
Всички обърнаха очи към мен.
— Манастирът на бенедиктинките. Спомних си, че сестра Мери Анджела не се шокира, когато й показах, че мога да управлявам стихиите. Една от причините е, че тя самата усеща тяхната енергия. Тя ми каза, че манастирът е бил построен на място, което притежава духовна енергия. Тогава не обърнах внимание на това — замълчах за миг и се изсмях. — Всъщност изобщо не я възприех сериозно. Помислих си, че си имам работа с ексцентрична монахиня.
— В твоя защита мога да потвърдя, че тя наистина е по-особена — сви рамене Афродита.
— Сравнена с другите монахини — добави Дарий.
— Тя е Духът, за който се говори в стихотворението — казах аз.
— И ти успя да го измислиш? Браво! — усмихна ми се Деймиън. — Кои са останалите?
— Кръвта е Стиви Рей.
— Да, тя наистина си пада по кръвта — измърмори Афродита под носа си.
— Ти си Човекът — казах и подсилих ефекта с широка усмивка.
— Страхотно! Няма що! Искам да се запише с големи букви: Не. Искам. Повече. Да. Ме. Смучат. Ни-ко-га! — Тя погледна към Дарий и погледът й омекна. — Освен ти, красавецо!
Близначките веднага направиха физиономии, сякаш ще повърнат.
— Баба ми е Земята — продължих, без да им обръщам внимание.
— Хубаво е, че баба ти вече е в манастира — кимна Деймиън.
— А Нощта? — попита Шоуни.
— Зоуи е Нощта — отвърна Афродита.
Вдигнах вежди в ням въпрос. Тя извъртя очи.
— Кой друг може да е? Всеки нормален човек — тя изгледа красноречиво Близначките и Деймиън — ще се сети, че си ти.
— Добре, де, аз съм Нощта.
— Тогава трябва да отидем в манастира на бенедиктинките — Както винаги, Дарий се насочи директно към същността на нашата «операция». Казвам
— Да, и трябва да стигнете там бързо, преди Калона и Неферет да увредят напълно мозъците на нашите хора.
— Или да започнат война с хората — каза Афродита.
Всички, с изключение на Дарий я зяпнахме. И докато я зяпах, успях да видя през красивата фасада и привидното й спокойствие тъмните кръгове под очите и прозиращата през бялата й кожа лека червенина.
— Имала си ново видение — досетих се аз.
Тя кимна.
— По дяволите! Пак ли ме убиха? Отново?
Чух как Ленобия ахва сподавено и побързах да кажа:
— Ъ-ъ, това е дълга история.
— Не, не те убиха. Отново. Но видях, че се води война, като онази, която ми се яви и преди… само че този път гарваните също бяха там — тя наведе глава и потръпна гнусливо. — Знаеше ли, че те изнасилват жени? Не беше много приятно за гледане. Разбрах също, че Неферет се е лепнала за Калона, за да може с негова помощ да осъществи налудничавия си план за война с хората.
— Но последния път, когато видя война, каза, че Зоуи я е предотвратила — каза Деймиън.
— Знам. Аз съм момичето с виденията, забрави ли? Но този път картината беше различна. И не само защото в нея се намеси и Калона. Колкото и да ми е неприятно да ви го кажа, защото е доста страшничко, но Неферет премина изцяло към Тъмната страна. Видях как се превръща в нещо непознато, уж е вампир, но такъв не сме виждали досега.
Нещо просветна в съзнанието ми, парченцата от пъзела се наредиха и аз разбрах какво се случва.
— Тя се превръща в кралица Тси Сгили. Първият вампир Тси Сгили. И това наистина не сме го виждали досега — казах и гласът ми ги облъхна със студ, какъвто усещах и в сърцето си.
— Да, това казвах и аз — кимна Афродита и пребледня. — Знам също, че войната започва от Тулса.
— А Съветът, върху който искат да наложат волята си, трябва да е Съветът на «Дома на нощта» — замислих се аз.
— Съвет ли? — ококори очи Ленобия.
— Много е дълго за обяснение — казах аз. — Единственото успокояващо нещо е, че все още мислят в регионален план, а не в глобален.
— Ако накараме Калона и Неферет да напуснат Тулса, може би войната няма да избухне — разсъди Дарий на глас.
— Или поне няма да започне оттук — допълних го аз. — А това ще ни даде време да измислим как да се отървем от него завинаги, защото ми се струва, че той е главната причина за войната.
— Не е той, а Неферет — промълви Ленобия толкова тихо, че като че ли прошепна мъртвец. — Тя е ръката, която тласка Калона. Тя мечтае от години за война с хората — учителката ме погледна право в очите и каза: — Може да се наложи да я убиеш.
Аз пребледнях.
— Да убия Неферет! Няма начин! Не мога да го направя.