Преследвана
Шрифт:
— Казах ви тогава да отстъпите и да ни оставите да се махнем оттук, но вие не ме послушахте. И аз направих това, което трябваше, за да защитя човека, за когото ми пукаше. И бъдете сигурни, че ако се наложи, ще го направя пак.
Преместих поглед от Венера към хлапетата зад нея и с мъка потиснах желанието си да използвам два от елементите, и да им изпратя малко вятър и огън за по-голяма убедителност. Венера продължи да ме гледа втренчено.
— Добре, явно ще трябва да се научим да се търпим някак си. Нали не сте забравили, че целият външен свят е срещу нас или най-малкото е пълен с гнусни, слузести
— Ох, обичам това шоу! — въздъхна Джак.
Чух две от червените хлапета да сумтят в знак на съгласие и реших, че Стиви Рей може и да има право. При вечните ни спорове за телевизията, тя не спираше да ми повтаря: «Едно риалити шоу може да направи света по-добро място за живеене и да донесе мир на цялото човечество».
— Да се постараем, за да проработи… — повторих аз и въпреки че вътрешната ми аларма продължаваше да нашепва, че щом става дума за червени хлапета, човек трябва да е нащрек, се усмихнах на Стиви Рей и тя ми отговори също с усмивка. Ясно. Тя наистина вярваше, че ако се постараем, ще успеем да се спогодим. И може би вътрешният ми инстинкт ме алармираше не защото тя и онези зад гърба й бяха олицетворение на злото, а просто защото Венера беше една развратна кучка.
— Добре. Но първо може ли да ми напълните отново чашата с кръв и вино? И кръвта да е повече — извика Стиви Рей и вдигна празната си чаша към близначките, които с готовност притичаха до леглото й, по-далече от шайката на червените. Междувременно забелязах, че Деймиън, Джак и залепената за него Дукеса също бяха успели да се придвижат по-близо до мен.
— Благодаря — каза Стиви Рей, когато Ерин взе чашата от ръцете й. — В чекмеджето има ножици, не е нужно да разкъсваш торбичката със зъби — измърмори тя и ме погледна многозначително.
Докато чакаше Ерин и Шоуни да забъркат кървавото вино, тя огледа малката групичка червени хлапета и заговори.
— Нали помните, че говорихме за това? Знаете добре, че трябва да се отнасяте мило със Зоуи и останалите новаци — тя хвърли бърз поглед към Дарий, усмихна се и добави: — Добре, де, с останалите новаци и вампири.
— Извинявайте, но трябва да мина — чух познат глас и веднага застанах нащрек.
Докато Ерик си пробиваше път през тълпата на входа, аз не свалях поглед от червените хлапета. Ако някой (Венера) се опиташе да го ухапе, друг някой (аз) щеше да срита кльощавия й задник на мига. Точка по въпроса. Дарий наруши настъпилата в стаята тишина.
— Ерик, какво казват по радиото за случващото се на горната земя?
Ерик поклати глава.
— Не можах да хвана нищо. Дори се качих горе, в сутерена, но не улових нищо, освен шум от статично електричество. Мобилният ми телефон също не работи. Но навън небето се дере от гръмотевици и светкавици. Не спира да вали и застудява сериозно, което означава, че скоро ще го обърне на сняг. Вятърът фучи като бесен. Но не бих могъл да кажа дали бурята е природно явление или е предизвикана от Калона и противните му птици.
— Афродита
— Не. Не е шега — отвърна спокойно Венера.
— Ха! Ами… това е… доста интересно — видях как едва сподави усмивката си, като погледна към Афродита. Но тя не му обърна внимание и продължи да надига бутилката, която сякаш беше залепнала за ръцете й. Ерик се изкашля, за да потисне смеха си, и се обърна към Венера. Кимна й безгрижно, като онзи нормален суперготин Ерик, какъвто беше преди. — Здравей отново, Венера.
— Ерик — усмихна се като разгонена котка тя и на мен ми се прииска да я размажа като бълха.
— Афродита тъкмо щеше да представи двете групи една на друга — каза Стиви Рей и побърза да добави, преди Афродита да възрази: — И не, не го казвам, защото сме Обвързани.
— Казах, че не искам да говорим повече за това — измърмори Афродита.
Стиви Рей продължи, сякаш не я бе чула:
— Мисля, че е добре да се отнасяме учтиво един с друг. Запознанствата винаги са учтиви. Вече познавате Венера — обърна се тя към нас, — затова ще започна с Елиът. Едно червенокосо хлапе пристъпи напред. Умирането и не умирането не бяха допринесли с нищо за подобряването на външния му вид. Все още си беше онова трътлесто раздърпано момче с бледо лице и къдрави топки от несресана морковено-червена коса, стърчащи тук-там от главата му.
— Аз съм Елиът — каза то.
Всички кимнаха мълчаливо.
— Следващият е Монтоя — разнесе се гласът на Стиви Рей.
Едно момче, испански тип, което със смъкнатите си панталони и пиърсинги навсякъде по лицето си приличаше на уличен бандит, кимна и тъмната дълга коса покри лицето му.
— Здрасти — каза той със съвсем лек акцент и изненадващо топла усмивка.
— А това е Шанън Комптън. Стиви Рей произнесе двете имена слято, така че името на момичето прозвуча като Шанънкомптън.
— Шанънкомптън? Хей, не беше ли ти момичето, дето чете думите на авторката Ева Енслър в «Монолози за вагината» на представлението миналата година? — вдигна ръка Деймиън.
Лицето на Шанън се проясни.
— Да, аз бях.
— Помня ясно, защото много обичам «Монолози за вагината». Толкова е завладяваща! — развълнува се Деймиън. — И после, веднага след постановката ти… ъ… — гласът му заглъхна и той се размърда неловко.
— Аз умрях — довърши услужливо Шанънкомптън.
— Да, точно — кимна Деймиън.
— Ох, колко неприятно! — каза Джак.
Афродита въздъхна:
— Но вече не е мъртва, малоумнико.
— А това е Софи — побърза да се намеси Стиви Рей и погледна намръщено Афродита, която вече плетеше език.
Една висока брюнетка пристъпи крачка напред и ни се усмихна приятелски.
— Здрасти — каза ведро тя.
Всички помахахме с ръка и я поздравихме. Сега, когато червените хлапета се сдобиха с индивидуалност, изведнъж се почувствах много по-добре. Особено когато се уверих, че индивидуалността им не се опитва да ни изяде. Поне за момента.