Престъпен експеримент
Шрифт:
— Както съобщих на госпожа Де Мейо… — Те нямаха доказателства. Абсолютно никакви доказателства.
— Къде бяхте в понеделник вечерта, докторе?
— Вкъщи. Точно където ме виждате сега. След приемните си часове веднага се прибрах у дома.
— Някой обажда ли ви се по телефона?
— Не, доколкото си спомням.
Службата за приемане на телефонни обаждания не беше записала никакви съобщения. Той беше проверил.
— Ходихте ли в апартамента на Една Бърнс във вторник вечерта?
Усмивката му бе презрителна.
— Не,
— Ще ви поискаме няколко косъма за проба.
Косми за проба. Може би бяха намерили такива върху Една или из апартамента й? Ами Ванджи? Но той беше в апартамента на Една в сряда заедно с полицията. А Ванджи винаги идваше в кабинета с онова черно палто. Дори и в случай, че отделни косми бяха намерени до мъртвото тяло, наличието им можеше да бъде обяснено.
— Бяхте ли в „Есекс Хаус“ вчера след пет часа?
— Категорично не.
— Ние имаме свидетел, който е готов да потвърди под клетва, че ви е видял да слизате от асансьора около пет и половина.
Кой го беше видял? Когато излезе от асансьора във фоайето, той се огледа внимателно. Беше убеден, че наоколо не се вижда никакъв познат. Може би блъфираха. Във всеки случай разпознаването от очевидец не се ползваше с добро име и се считаше за недостатъчно надеждно.
— Не съм бил в „Есекс Хаус“. Снощи бях в Ню Йорк, в „Карлайл“! Често вечерям там. Всъщност за мое съжаление, докато се хранех, ми откраднаха медицинската чанта.
Даде им информацията доброволно, създавайки впечатлението, че не отказва съдействие. Обаче направи грешка, че спомена името на Кейти де Мейо. Щеше ли да прозвучи естествено да уведоми тези хора, че е изчезнала от болницата? Очевидно те не знаеха, че в момента тя е негова пациентка. Явно сестра й още не се е свързала с тях. Не. Не споменавай нищо по този въпрос. Поверителна информация между лекар и пациент. По-късно щеше да им обясни: „Щях да ви кажа, разбира се, но предположих, че госпожа Де Мейо е избягала от болницата в пристъп на нервна превъзбуда. Реших, че ще й бъде твърде неприятно, ако този факт бъде отразен в служебното й досие.“
Само че с чантата беше глупаво — не биваше да споменава за кражбата.
— Какво имаше вътре? — интересът на прокурора изглеждаше формален.
— Комплект за оказване на първа помощ, малко лекарства. Едва ли си заслужават усилията на крадеца. — „Дали да спомене, че е имало и папки? Не.“
Прокурорът почти не го слушаше. Той направи знак на по-младия следовател.
— Донеси онзи пакет от колата.
Какъв пакет? Пръстите му стиснаха стъклената чаша. Номер ли беше?
Седяха в мълчание и чакаха. Детективът се върна и подаде на Скот малък пакет, пристегнат с ластик. Скот махна ластика, разви хартията и извади износената мокасина.
— Позната ли ви е, докторе?
Той облиза устни. Внимателно. Внимателно! За кой крак беше тази? Всичко зависеше от това. Приведе се напред и я огледа. Лявата, онази, която беше
— Категорично не. Трябваше ли да я разпозная?
— Ванджи Луис, вашата пациентка, я е носела непрекъснато месеци наред. Виждала се е с вас няколко пъти седмично. А вие дори не сте забелязал?
— Госпожа Луис носеше чифт доста изтъркани обувки. Аз определено не концентрирам цялото си внимание в умението да разпознавам една точно определена обувка, когато я поставят пред мен.
— Познавате ли някой си доктор Емет Сейлъм?
— Възможно е. Името ми звучи познато. Ще трябва да погледна в документацията си.
— Той не работеше ли заедно с вас в болницата „Крайст“ в Девън?
— Разбира се. Да. Беше там на хонорар. Наистина, сега си го спомням. — „Какво знаеха за болницата «Крайст»?“
— Посетихте ли доктор Сейлъм снощи в „Есекс Хаус“?
— Смятам, че вече отговорих на този въпрос.
— Знаехте ли, че Ванджи Луис е износвала бебе с азиатски черти?
Ето какво било. Той обясни съвсем спокойно:
— Госпожа Луис изпитваше нарастващ ужас от наближаващата дата за раждане. Това обяснява нещата, нали? Явно си е давала сметка, че не би могла да убеди, когото и да било, че съпругът й е баща на това дете.
Продължиха с въпроси за Ана Хоран и Морийн Кроули. Приближаваха се, даже прекалено, като лаещи хрътки, които обграждаха плячката си.
— Тези две жени са типичен пример на всички онези, които първо искат аборт, а после, когато усетят емоционалната реакция, обвиняват лекаря. Не е необичайно. Попитайте когото и да е от колегите ми.
Докато Скот настоятелно задаваше въпросите си, Ричард само слушаше. Скот беше прав, помисли си той унило. Заедно всичко се навързваше. Поотделно беше опровержимо и подлежеше на обяснение. Докато не успеят да докажат насилствена смърт сред бременните, щеше да бъде невъзможно да предявят каквото и да е основателно обвинение срещу Едгар Хайли.
Той беше толкова спокоен, толкова уверен. Ричард се опита да си представи как собственият му баща, невролог, би реагирал, ако го разпитваха за насилствената смърт на някой от неговите пациенти. Как щеше да реагира Бил Кенеди? Как щеше да реагира самият той — като човек и като лекар? Във всеки случай не като този човек тук, не с този сарказъм и с това презрение.
Беше представление. Ричард не се съмняваше в това. Едгар Хайли играеше. Но как можеха да го докажат? С болезнена сигурност той си даваше сметка, че никога няма да намерят нещо компрометиращо в архивите на Хайли. Той беше твърде умен, за да го допусне.
Скот питаше за бебето на Бъркли.
— Докторе, вие знаете, че Елизабет Бъркли роди бебе със зелени очи. Това не е ли медицински абсурд, когато двамата родители и техните родители са с кафяви очи?
— Да, бих казал, но всъщност господин Бъркли не е бащата на детето.