Приключенията на Авакум Захов
Шрифт:
— Ти защо не си на работа? — опита се да бъде строг председателят.
— Първо да беше ми казал добър ден — сопна се Балабаница, като поглеждаше изкосо към Авакум. — Пък тогава да ме питаш. Или мигар на вдовиците не се вика добър ден!
— Ех, и ти! — намръщи се председателят.
Авакум тозчас й протегна ръка и Балабаница веднага я пое, въпреки че нейната ръка беше мокра.
— Добър ден! — живо раздруса десницата й Авакум. — Бай Гроздан е сърдит, защото го вдигнах от обед. Аз съм виновен.
— Ти защо не си на работа? — упорствуваше председателят, но гласът му вече не беше строг.
— Аз съм втора смяна, бай
Така влезе Авакум в къщата на Балабаница.
Когато председателят й съобщи за какво са дошли, тя се натъжи, големите й очи плувнаха в сълзи. Виждаше се, че искрено жали за учителя. Оная благосклонност, с която гледаше Авакум до тоя миг, изчезна от погледа й, тя изгуби желание дори да извие глава към него.
— Скътай вещите на даскала в избата или където знаеш — продължаваше с вече смутен глас председателят, — а тоз човек да настаниш в стаята му — той ще ти е кираджия някое време, докато бъде на село.
Балабаница въздъхна.
Пък Авакум ликуваше: още нестъпил, дето се казва, в Момчилово, и добрият случай му се усмихна. Всъщност тоя добър случай не кацна на рамото му като златната птичка от приказките. Авакум съзнателно го търсеше — внимателното и подробно проучване на къщата и на обстановката, сред които беше живял Методи Парашкевов, съставляваше първата точка от неговия план.
Те се качиха на втория кат по извита и скърцаща стълба. Тази стълба започваше отвън, на двора, и водеше за един продълговат и тесен чардак, който опасваше къщата откъм овощната градина. Тук имаше две врати, ковани от чамови дъски и боядисвани някога, вероятно по времето на бай Балабан, със сива и излиняла вече блажна боя. И двете врати бяха запечатани с червен восък, с печата на Момчиловския народен съвет.
Председателят се поколеба някое време. Дали сам да строши печатите, или да извика и някого от съветниците? В тоя миг той може би си спомни, че е „таткото на хляба наш“, че сам е съветник в общината, или пък чисто и просто беше решил да не губи повече време с натрапчивия и нахален софиянец — защото дръпна цветните връвчици с една решителност, която никак не допадаше на добродушното му лице.
— Ха на добър час! — рече той на Авакум и като че ли уплашен от дързостта си, бързо заслиза надолу по витата стълба.
Балабаница отключи вратата, която беше по-настрана от стълбата, и мълчаливо кимна на Авакум.
Това беше една бедна стая, дори по-бедна, отколкото можеше той да си представи. Срещу прозореца бе натъкмено походно легло, покрито с войнишко одеяло. Шкаф — сигурно дрешник, — височък рафт с книги, голяма дъсчена маса, покрита с амбалажна хартия, и два стола — това беше всичко. Над леглото висяха двуцевна ловджийска пушка и кожен патронташ. Върху масата лъщеше микроскоп, стояха изправени два статива за епруветки. Имаше още една спиртна лампа, пинцети, чукчета и няколко кафяви шишета с киселини.
Тия неща Авакум познаваше от описа на Слави Ковачев. Докато той изследваше разбития прозорец с лупа и сантиметър, Слави Ковачев беше дошъл на оглед в стаята на учителя. И понеже имаше пълно доверие в педантичната му добросъвестност, а времето течеше, той се задоволи със сведенията, които почерпи от неговия опис. Сега можеше сам да установи, че колегата му от Пловдив не беше пропуснал нито
Балабаница се спря насред стаята и повдигна ръка:
— Само туй легло със завивките е мое — каза тя. — И долапът. Другото, дето го виждаш, е на даскала. И туй, дето е вътре в долапа, и то е негово. Аз съм подписала декларация за тия неща. Ако нещо изчезне, аз ще отговарям.
— Бъди спокойна — усмихна се Авакум. — Аз ще пазя тия неща като очите си. Няма смисъл да ги местиш на друго място. Както виждаш, не нося много багаж и те няма да ми пречат.
Докато тя сменяше покривките на леглото и изнасяше дрехите на учителя, Авакум стоеше гърбом към нея, но чуваше как тя тихичко хълцаше и подсмърчаше с нос. Той прехапа устни и се намръщи. „Ако не успея — помисли той, — тия неща едва ли ще бъдат върнати някога на предишното им място. Даскалът няма да се върне в Момчилово.“
Той погледна през прозореца. Оттук се виждаше настръхналата снага на Змеица. Над кафявите сипеи тежеше мрачно дъждовно небе.
„А тази жена го е обичала — помисли Авакум. — Затова плаче.“ И както гледаше към кръстопътя, той си спомни малките й устица и тежкия поглед на тъмните й очи. „Сигурно е живяла с него“ — въздъхна той. И веднага се сепна: учуди го въздишката му. В това, че може би е обичала и живяла с учителя, нямаше нищо тъжно. Въздишката беше съвсем излишна.
Той излезе на чардака и отвори другата, съседната врата. Това беше една малка собичка, пълна с всякакви вехтории. Стари книги, вестници, тетрадки, препарирани катерици, глухари и една лисица, и едно малко кафяво мече. Мечето беше поставено на дървена поставка върху продълговат сандък. На един прогнил рафт сред паяжини и прахуляк блещукаха стъкленици със спирт. В тия стъкленици се виждаха навити на спирали змии с белезникави коремчета и пъстри гърбове. Имаше и гущери, и дъждовници. Една препарирана бялка изцъклено гледаше към единственото прозорче на това килерче — малко, четвъртито, с немито от години стъкло, завардено с дебели железни пръчки.
Авакум усети върху тила си погледа на Балабаница. Той полека се извърна.
— И тия неща са на даскала — каза тя. Очите й бяха още зачервени. — Гласеше ги за училището. — Тя помълча. — Тук нищо не е описвано. Пък и какво ли има толкоз важно? Само дето държаха стаичката ми запечатана! Всичко туй аз ще смъкна в избата, а тук ще си наглася стан.
Тя помръдна с рамене, погледна изкосо Авакум и той забеляза, че в очите й вече няма сълзи.
— Тук аз ще си наглася стан — повтори тя. И добави по-тихо: — Ако останеш за по-дълго, и черга мога да ти изтъка. Женен ли си?
— И с шест дечица отгоре!
— Сиромашкият! — Тя се позасмя някак неопределено, помълча, после пак помръдна с рамене. — Аз ще ида до мандрата — каза тя, без да се извръща — и ще се върна надвечер. Ако излизаш — ключовете взимай у теб!
— Непременно — кимна Авакум.
Тя заслиза надолу полека — може би по-полека, отколкото беше необходимо.
(обратно)
18
Авакум я изпрати с очи. Сетне слезе на двора и внимателно разгледа къщата откъм всичките й страни. Срещу южния прозорец на неговата стая дигаше невисоко клоните си чепат бор. Неговият връх стигаше стряхата на покрива, а няколко от разперените клони, дебели колкото ръката му, почти опираха до перваза на прозореца.