Приключенията на Авакум Захов
Шрифт:
Нямаше я само онази миризма на индрише.
— А бе каквото можем — поизкашля се за трети път бай Гроздан.
— Сигурно печелите добри пари? — попита Авакум.
Бай Гроздан позасука мустака си.
— Печелим — каза той. — Тази година ще сме още по-сити.
Авакум погледна към вратата, измъкна служебната си карта и я подаде в ръцете му. Сетне запали цигара, изправи се и започна да разглежда картичките по стените.
— Този юнак син ли ти е? — запита той.
Бай Гроздан мълчеше. Той се взираше в печатите и чумереше вежди.
Авакум взе картата си, намести се
— Син ли ти е? — запита отново Авакум, като посочи с глава към портрета.
— Син ми е — прошепна бай Гроздан. — Служи на републиката. В Благоевград.
Авакум от сърце се разсмя.
Влезе Грозданица. Тя носеше чиния, препълнена с мед, сирене и хляб.
— Донеси, майко, и от анасонлийката — помоли я ласкаво Авакум, като поемаше от ръцете й съдинките. — Ние трябва да се чукнем за здравето на сина, който служи на републиката в Благоевград. Нали така, бай Гроздане?
Те се чукнаха, отпиха от чашките.
Сетне, като останаха сами с председателя, Авакум каза:
— Дошъл съм при тебе, бай Гроздане, не за това, че си председател на едно заможно стопанство и член на общинския съвет, а защото най-отговорни хора те препоръчаха като добър човек, комуто мога да се доверя. Ти си наш предан другар от двадесет и трета година, усилните времена са те научили да знаеш и да разбираш какво нещо е тайна. Аз за това идвам при тебе: да ти разкрия за какво всъщност съм дошъл в Момчилово и в какво следва да ми помогнеш. Само една бележка искам да направя предварително: от твоята уста никой и никога не трябва да узнае кой съм — и днес, и утре, и донине — както пее дядо поп.
— Ти за това бъди спокоен — кимна бай Гроздан. — Колкото Карабаир ще проговори с човешки думи, толкова и аз ще отворя уста по твой адрес.
— Вярвам — каза Авакум. — Аз дори си мисля, че ако Карабаир изведнъж заприказва с човешки думи, ти пак ще мълчиш. А работата се състои в следното. Първо: искам да научиш, доколкото това е възможно, разбира се, кой от селото е отсъствувал на двадесет и втори срещу двадесет и трети август през нощта. Запомни ли? Второ: кой от момчиловските мъже е носил или носи ръкавици от синя прежда. Ако не успееш да си спомниш или да откриеш такъв човек, дето е носил или носи ръкавици от синя прежда, постарай се да научиш кога и къде е продавана синя прежда и кой се занимава с плетаческа работа в Момчилово или в съседните на Момчилово махали и села.
— Това ли? — запита учудено бай Гроздан.
— Засега по-важно от това няма — отвърна Авакум.
Бай Гроздан помълча. После се наведе към госта си и тихичко запита:
— А ще обесят ли даскала?
— Не е моя работа — повдигна Авакум рамене.
Слънцето надникна през белите завески. Една едра черна муха литна от прозореца и като аероплан забръмча над чинията с меда.
— Туй, дето ти заръчах, да го вършиш тайно, хитро и да не вдигаш повече шум от къртицата — каза Авакум. Той си гребна мед и отпи една глътка от ракията. — Да го вършиш тъй, че никой да не се досеща и никому да не прави впечатление.
Той погледна часовника си и се изправи.
— Ще се видим по обед при бай Марко. Ако си научил нещо, което трябва да ми съобщиш,
Бай Гроздан кимна с глава.
Той поглади мустаците си и широко се усмихна.
После Авакум отиде в Илязовата къща.
Старшината Георги недоверчиво го изгледа от петите до главата и не го пропусна да прекрачи прага, преди да чуе лично разпореждането на майора.
Авакум влезе в мрачния каменен хол и изведнъж почувствува сърцето си — то биеше така, сякаш беше извървял стотина метра бегом. „Що за глупава слабост“ — помисли той и се навъси. Но холът наистина приличаше на средновековна затворническа килия. Зидан от сив гранит, студен, тъмен, като че ли тук липсваха само тежките железни окови, мангалът и куките за мъчение, за да бъде илюзията още по-осезаема и пълна.
Този дом имаше три стаи, разположени симетрично една срещу друга, с врати от дебели дъбови дъски, обковани с по няколко реда старовремски пирони. Лявата стая служеше за склад — там геолозите държаха инструментите си, чертежите и парите за домакински нужди. Тази стая именно беше станала обект на нападението, извършено през нощта срещу двадесет и трети август. Разбитият джам беше отдавна подменен, изпилената пръчка — сменена с нова, по-дебела, а целият прозорец сега се затваряше с двойни капаци, които се заключваха отвътре със секретен катинар.
Началникът посрещна подранилия гост с подчертана студенина. Докато той четеше командировъчното му удостоверение, издадено от Института по археология при академията, Авакум хвърли бърз поглед върху лицето му и веднага си помисли: „Ето един трагичен случай. Този човек страда от язва — на масата му има стандартната кутийка със сода за пиене. Лицето му е сухо и бледо, зениците — прекомерно разтворени. Той не е спал нощес — очите му са уморени и малко тъжни. Очаквал е повишение — това личи от новите пагони върху износения кител. Но е получил наказание — партийно и служебно: една звездичка е извадена от пагона и нейното място е празно.“
Началникът прочете командировъчното удостоверение, повдигна глава и мълчаливо му го подаде. И попита сухо:
— Какво искате от мен?
— Нищо особено — каза Авакум. — Аз просто дойдох да ви се представя.
И двамата помълчаха. Беше студено, въздухът изглеждаше синкав от тютюневия дим.
— Нашите занимания имат донякъде общи страни — каза Авакум. — Не мислите ли?
— Не мисля — отвърна началникът.
— А защо? — учуди се Авакум. — Ето, вие например ходите из планината, изучавате местността. Същото правя и аз — ходя из планината и оглеждам местността.
— Това е само външно съвпадение — каза началникът.
Авакум се усмихна:
— Но все пак е съвпадение, нали?
Началникът не отговори.
— Аз искам да установя с приблизителна точност, разбира се, северните граници на момчиловското царство. Трябва да изуча района на юг и на югоизток от Карабаир и да потърся по тия места някакви открити следи.
— Потърсете — каза началникът.
— А вие не бихте ли си припомнили нещо, което може да ми бъде от полза? Вие сте проучили доста сектори от местността!