Приключенията на Незнайко

В един приказен град живееха дребосъчета. Наричаха ги така, защото бяха твърде малки. Всяко дребосъче беше на ръст колкото малка краставичка. Техният град беше много красив. Около всяка къща растяха цветя: маргаритки, лайкучки, глухарчета.

Дори улиците там носеха имената на цветя: Улица на звънчетата, Алея на лайкучките, Булевард на синчеца. Самият град пък се наричаше Градът на цветята. Той беше построен покрай един ручей. Този ручей дребосъчетата наричаха Краставична река, защото по бреговете му растяха много краставици.

Отвъд реката имаше гора. Дребосъчетата си правеха лодчици от брезова кора, преминаваха реката и ходеха в гората за ягоди, гъби и лешници. Трудно им беше да берат ягоди, защото бяха съвсем дребни, а за да стигнат лешниците, трябваше да се катерят по високия храст и да мъкнат при това със себе си трион. Нито едно дребосъче не можеше да откъсне лешник с ръка — трябваше да ги режат с триони. Също и гъбите режеха с трион. Отрежат гъбата до дъно, разрежат я после на части и мъкнат парченцата в къщи.

Дребосъчетата не бяха еднакви: едни от тях бяха момченца, а други момиченца. Момченцата ходеха винаги или с дълги панталони, или с къси гащета с презрамки, а момиченцата обичаха да носят много пъстри роклички. Момченцата не обичаха да се занимават с прическите си и затова косите им бяха винаги късо остригани, а момиченцата имаха дълги коси. Те много обичаха да си правят различни красиви прически, сплитаха косите си на дълги плитки, в които заплитаха лентички, а на главите си носеха панделки. Повечето от момченцата много се гордееха с това, че са момченца, и почти никак не дружаха с момиченцата. А момиченцата се гордееха с това, че са момиченца, и също така не искаха да дружат с момченцата. Ако някое момиченце срещнеше момченце, то още като го зърнеше отдалеч, веднага минаваше на другата страна на улицата. И добре правеше, защото между момченцата често се срещаха такива, които не можеха спокойно да минат покрай момиченце, без да му кажат нещо обидно, дори да го блъснат, или което е още по-лошо, да го дръпнат за плитката. Разбира се, не всички момченца бяха такива, но нали това не е написано на челото им, момиченцата смятаха, че е по-добре навреме да минат на другата страна на улицата и да не се срещат с тях. Ето защо много момченца наричаха момиченцата фантазьорки — виж ти каква дума измислили — а много момиченца наричаха момченцата побойници или им измисляха различни обидни прякори.

Някои читатели веднага ще кажат, че всичко това навярно е измислица и че такива дребосъчета в живота няма. Но и никой не твърди, че има. В живота е едно, а в приказния град е съвсем друго. В приказния град всичко се случва!

В една къщичка на Улицата на звънчетата живееха шестнайсет момченца-дребосъчета. Най-главното от тях беше момченцето дребосъче на име Знайко. Наричаха го Знайко, защото знаеше извънредно много. А знаеше много, защото четеше различни книги. Тези книги бяха разхвърлени по масата и под масата, и на леглото, и под леглото. Нямаше местенце в стаята му, където да не се намираха книги. От четенето на книги Знайко стана много умен. Затова всички го слушаха и много го обичаха. Той носеше винаги черен костюм, а когато сядаше на масата, слагаше очила и се залавяше да чете някаква книга — заприличваше съвсем на професор.

В

същата къщичка живееше прочутият доктор Хапчев, който лекуваше дребосъчетата от всички болести. Той ходеше винаги с бяла престилка и на главата си носеше бял калпак с пискюлче. Там живееше също и известният механик Винтчо, и помощникът му Болтчо, живееше и Захарин Захаринов Сиропов, прочут с това, че много обичаше сироп с газирана вода. Той беше много учтив. Предпочиташе да го наричат по име и презиме и се сърдеше, когато някой му казваше просто Сиропов. В къщичката живееше и ловецът Патронко. Той си имаше малко кученце на име Рунтавко и пушка, която стреляше с тапи. Живееха там и художникът Палитро, музикантът Гусльо и други момченца: Бързанко, Мърморко, Мълчаливко, Шишко, Загубанко, двамата братя Дано и Може. Ала най-известен между тях беше Незнайко. Наричаха го Незнайко, защото нищичко не знаеше.

Този Незнайко носеше светложълти панталони, оранжева рубашка със зелена връзка и яркосиня шапка. Изобщо той обичаше ярките цветове. Нагизден като папагал, Незнайко по цели дни скиташе из града, съчиняваше различни измислици и ги разказваше на всеки срещнат. Освен това постоянно закачаше момиченцата. Ето защо момиченцата, щом зърнеха отдалеч оранжевата му рубашка, веднага се връщаха назад и се криеха из къщите. Незнайко имаше приятел на име Парцаливко, който живееше на Улицата на маргаритките. Незнайко можеше да бъбри с Парцаливко по цели часове. Те по двайсет пъти на ден се сърдеха и по двайсет пъти на ден се сдобряваха.

Незнайко се прочу най-вече след една история.

Веднъж той се разхождаше из града и случайно излезе на полето. Наоколо нямаше жива душа. В това време отнякъде долетя майски бръмбар. Като сляп връхлетя върху Незнайко и го удари в тила. Незнайко се пльосна на земята. В това време бръмбарът хвръкна и изчезна в далечината. Незнайко скочи и се заоглежда наоколо, да види кой е тоз, дето го е ударил. Но наоколо нямаше никого.

„Кой ли ме удари? — мислеше си Незнайко. — Може би отгоре е паднало нещо?“

Той вдигна глава, погледна нагоре, но и там нямаше нищо. Само слънцето блестеше силно над главата му.

„Значи от слънцето е паднало нещо отгоре ми — реши Незнайко. — Навярно се е откъртило парче от него и ме е ударило по главата.“

Той си тръгна за в къщи и по пътя срещна един свой познат на име Лупов.

Този Лупов беше знаменит астроном. Той можеше да прави увеличителни стъкла от парчета счупени шишета. Когато гледаше през увеличителните стъкла, различните предмети изглеждаха по-големи. От няколко такива увеличителни стъкла Лупов направи голяма зрителна тръба, през която можеше да се наблюдават луната и звездите. Така той стана астроном.

— Слушай, Лупов — каза му Незнайко. — Ти знаеш ли какво се случи: от слънцето се откърти едно парче и ме удари по главата.

— Какви ги приказваш, Незнайко! — засмя се Лупов. — Ако от слънцето, се е откъртило парче, щеше да те смаже на пита. Та слънцето е много голямо. То е по-голямо от цялата наша земя.

— Не може да бъде — отговори Незнайко. — Според мене, слънцето е колкото чиния.

— Така ти се струва само защото слънцето е много далеч от нас. Слънцето е огромно нажежено кълбо. Виждал съм го през тръбата си. Ако от слънцето се откъснеше и най-малкото парченце, то би разрушило целия ни град.

— Я виж ти! — отвърна Незнайко. — Аз пък не знаех, че слънцето било толкова голямо. Я да ида да разкажа на нашите — може би и те не са чували още за това. А ти все пак погледни слънцето през тръбата си: може би наистина ще излезе нащърбено!

Незнайко тръгна към къщи и на всеки срещнат разказваше: