Пророчеството Венеция
Шрифт:
Тетия се опитва да потисне страха си. Мъжът е променен. Може би е полудял. И вероятно повече няма да прогледне.
Тевкър усеща безпокойството и стиска по-силно ръката .
– Трябва да ми помогнеш, Тетия. Трябва да унищожиш знака, който направих в гората.
– Защо? – озадачава се тя. – Кое толкова те тревожи?
– Знаците са демонични. Предричат идването на нещо по-ужасно, отколкото някога сме си представяли.
Тетия вижда колко е уплашен и поставя ръце върху обезобразеното му лице.
– Разкажи ми какво видя. Говори. Сподели с
Тевкър счита, че е израз на слабост да не запази тревогите за себе си, но слепотата го плаши и нежното докосване на Тетия разколебава волята му.
– Някакъв демоничен бог ми проговори. Разкри ми три видения, които ще определят съдбата ни, съдбата на Атманта и на идните поколения.
– Какви видения?
Тевкър се връща мислено в свещената горичка, когато демоните танцуваха около него.
– И трите се случиха при някаква порта – грамадна порта, цялата от змии.
– Змии ли?
– Някои висяха... – Тевкър показва с ръце. – ... някои бяха настрани. Всичките сплетени една в друга, бълваха огън и показваха отровните си зъби.
Тетия се опитва да го успокои:
– Няма нужда да говориш за това, ако е прекалено мъчително.
– Ще ти разкажа всичко. – Тевкър преглъща на сухо. – Сега осъзнах каква е била тази порта – това са Портите на Съдбата, които свързват нашия свят с отвъдното. В първото видение на стража пред нея стоеше непознат демон със страховита мощ. Наполовина човек, наполовина козел. Имаше рога и огнени очи и носеше тризъбец, от който капеше човешка плът.
– Може да е бил Аита или минотавърът, а пък ти си го помислил...
Тевкър я спира:
– Моля те, Тетия, не ме прекъсвай. Мога да разкажа виденията само веднъж, а ти не бива да казваш на никого. Заклеваш ли се?
Тетия поглежда ръката му, отчаяно вкопчена в нейната.
– Заклевам се.
Той продължава пресипнало и почти шепнешком:
– Не беше Аита. Нито чудовищният бик. Сигурен съм. – Опитва се да преодолее спомена от болката в горичката. – Той е властелин на мрака и много по-висш от Аита. Демоните и откраднатите души от подземния свят го боготворят. Той е началото на всяко зло, източникът на всичко лошо.
Тетия слуша, изпълнена от ужас. Детето в корема се размърдва тромаво, сякаш е усетило страха .
– Във второто видение при портата стоеше нецвис. Беше изпълнен със съмнение, лишен от вяра, както съм аз сега, и прободен със собствения си литуус.
Тевкър вдига ръка към превързаните си очи и Тетия се пита дали под мръсния плат мъжът плаче.
Поставя ръка на челото му. Има треска и може би – надява се Тетия – халюцинира. Ужасяващото му бълнуване може би е резултат от несвързани кошмари.
Но може и да не е.
Може би наистина му се е явил някой нов бог. Един-единствен вселенски властелин, по-могъщ от всеки друг, известен на човечеството.
– Каза, че си имал три видения, Тевкър. Третото – какво беше третото?
Той опипва за ръцете . Едва след като намира и двете, дръзва да продължи:
–
Тя погалва ръката му и се замисля за момент за нероденото им бебе.
– Това не е лошо видение. Отдавна имам идея да направя такава статуя на двама влюбени. И дете, плодът на утробата – това сигурно е раят.
Тевкър дръпва ръцете си от нейните.
– Сега тичай да унищожиш знаците, както ти казах. Никой не бива да ги види.
Замълчава и сключва в скута си треперещите си ръце.
Тетия го прегръща.
– Шшшт... шшшт!
Притиска главата му силно до себе си.
В прегръдката Тевкър се отпуска и притихва. Остава да лежи притиснат до нея, неспособен да разкаже всичко.
Не може да го изрече.
Влюбените във видението му бяха двамата с Тетия. И бяха мъртви.
Детето в краката им беше тяхното и вече нямаше съмнение кой е бащата.
То беше отроче на звяра. Изпратено на земята да подготви света за момента, когато баща му ще се яви и ще вземе онова, което му се полага.
17
В НАШИ ДНИ
ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ
Валентина Мораси и колегата Роко Балдони чакат нетърпеливо на рецепцията на най-стария хотел във Венеция. След като е работила с братовчед си Антонио, Валентина е потресена от поведението на Роко. Той няма чувство за хумор, прави се на мъжкар и въпреки че е доста невзрачен, живее с убеждението, че е истински божи дар за жените. Валентина поглежда Том Шаман, който бавно се приближава от площадката на горния етаж. Разговаря непринудено с елегантна блондинка и се движи доста пъргаво за мъж с неговия ръст и мускулатура. Бившият свещеник има някакво особено качество, известна резервираност – енигма, която вероятно го прави интересен и привлекателен за жените.
Валентина става от плюшеното кресло, когато двамата чужденци слизат във фоайето и се насочват към тях.
– Buongiorno, Signor Shama! Това е моят колега лейтенант Балдони. Извинявайте, че ви безпокоим.
Роко едва стига до брадичката на Том. Лицето му е кръгло, а очите – толкова големи, че изглеждат като нарисувани от дете, което все още няма усет за пропорции. Поглежда въпросително жената с Том.
– Това е Тина Ричи, моя приятелка – представя я американецът, като гледа Валентина. – Но ми се струва, че това вече ви е известно.
– Синьоре, ние сме детективи – контрира полицайката. – Може би не толкова добре екипирани, колкото лосанджелиската полиция или ФБР, но не беше трудно да се обадим в хотела, в който сте отседнали, и да покажем снимката ви на няколко келнери и портиери, докато ви открием. Венеция е малък град.
Том не скрива раздразнението си:
– Добре, какво искате? Не се сещам за нищо, което мога да добавя към това, което вече ви казах.
Валентина поглежда за момент Тина, после – пак него.