Пророчеството Венеция

Крайстър Сам

Пристъпва по-близо до Тетия. Достатъчно близо, та тя да усети миризмата на старо месо и долнопробно вино в дъха му. Достатъчно близо, за да хване брадичката с палеца и показалеца си, от което на челото избиват капчици пот.

– Тъй че какво решаваш, млада Тетия? Ще се помириш ли с боговете и с моя нецвис? И утре – когато предполагам, че ще си готова с това божествено произведение – ще ми го донесеш ли? Или ще вземеш слепия си и негоден за нищо съпруг и завинаги ще напуснеш тези земи?

19

В

НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

– Зловещо! – Тина излиза от банята по халат и сяда до тоалетното шкафче. – Никога не съм била в морга. Всъщност никога не съм виждала труп. Освен в „Два метра под земята“. Мислиш ли, че ако се обадиш на твоите нови приятели полицаи, ще разрешат и аз да дойда?

Том поглежда отражението в голямото огледало с дъбова рамка на тоалетката.

– Шегуваш се, нали?

– Не. Не се шегувам. Любопитно ми е. Не искам да прозвучи като неуважение, но би било страшно интересно да напиша статия за разследване на убийство във Венеция.

Тя взема една четка и започва да разресва косата си.

– Мислех, че пишеш само пътеводители.

– Така е, но съм преди всичко писател. И журналист. Мога да пиша за всичко: кухня, спорт, мода – дори за убийства, ако ми предложат достатъчно голям хонорар.

Без да се замисли, Том застава зад нея и започва да гали косата , наслаждава се на допира.

– Охо, значи това е възможност да спечелиш пари, така ли?

– Да, разбира се. – Тя се усмихва в огледалото и докосва ръката му, поставена върху рамото . – Това е начинът, по който ние, простосмъртните, клетите души от външната страна на църковните стени, си изкарваме препитанието. Правим разни неща и после някой ни плаща за тях.

Том дръпва ръце от косата и я поглежда изпитателно:

– Мислиш, че ние, свещениците, не работим, така ли. Изобщо нямаш представа. Средностатистическият енорийски свещеник работи близо сто часа седмично. Аз бях на разположение на хората денонощно, без почивен ден.

Тина оставя четката.

– И какво правеше?

Той я поглежда раздразнено.

– Не, хайде, кажи ми – настоява тя. – Интересно ми е. Какво толкова имате да правите, освен да мънкате молитви и да си дерете гърлата на долнокачествено караоке... пардон – да пеете химни, като в замяна подавате паничката за бакшиши в края на всяко представление.

– Нарочно ме провокираш, нали?

Тя се усмихва:

– Да. Започваш да схващаш. Така правим ние жените, особено злите журналистки. Обичаме да провокираме.

– Но съм прав, като предполагам, че не си религиозна. Не си вярваща, нали?

– Съжалявам.

Не, не съм. Прости ми, отче, защото съгреших. Живея на този свят от трийсет и две години и признавам, че не вярвам в нито една дума на шибаните попове. Мисля, че всички църкви са пълни с мошеници. Религията е бизнес. И всички проклети телевизионни проповедници, които искат парите ми, трябва да бъдат заключени в една голяма килия, където да се тормозят един друг, докато бавно и мъчително умрат от скука.

– С последното съм съгласен. За останалото... трябва да приемем, че ще сме на различно мнение.

Тина се поколебава за секунда. Знае, че е по-добре да замълчи. Но журналистът в нея надделява:

– Как може да защитаваш религията, след като си обърнал гръб? Хвърлил си кърпата и си казал: „Махам се, не вярвам повече“. – Тина го поглежда в огледалото и вижда, че е засегнала чувствителна струна. – Виж, мисля, че си направил добре. Иначе нямаше да си тук, в стаята ми, но...

Той я прекъсва:

– Тина, аз не съм престанал да вярвам в Бог. Престанах да вярвам в себе си. Има разлика.

– Тогава вярвай повече в себе си. – Тя се завърта настрани, за да го види по-добре. – Аз лично вярвам повече в теб, отколкото бих повярвала в кой да е бог. – Хваща го за ръцете. – Хайде да не спорим за тези неща. Животът е твърде кратък.

Той я целува по главата.

– Извинявай. Малко съм изнервен. Знаеш, че дойдох тук, за да се махна от някои неща. От смъртта, за да бъда по-точен. Дойдох във Венеция, за да избягам от смъртта. А какво стана – ето ме затънал до гуша в разследване за убийство.

Тина се изправя и застава до него.

– Том, това е добре. Ти помагаш. Постъпваш правилно. Това те кара да се чувстваш по-добре, нали?

– Разбира се – отговаря той, като се усмихва мрачно, – но не мога да забравя, че именно желанието да „постъпя правилно“ е причината да загазя толкова.

Тина се замисля защо мъжете – всички мъже, дори бившите свещеници, са такива песимисти по отношение на личните си проблеми.

– Слушай, ти имаш избор. Кажи „не“ на проклетите карабинери и не ходи на скапаното им шоу на ужасите в моргата. – Тя посочва телефона до леглото. – Обади им се и им кажи: „Съжалявам, но няма да стане“.

– Не мога така.

Тя го прегръща през кръста.

– Знам, че не можеш.

– Защо тогава го предлагаш? – развеселено пита той.

– Защото... – Тина не сдържа смеха си, – защото така жените карат мъжете да осъзнаят, че постъпват правилно.

Той се намръщва леко:

– Наистина ли жените са толкова коварни?

– Ох, скъпи, толкова много неща има още да учиш.

Той повдига влажната коса, целува я леко по устата и пъхва ръце под халата .

– Добре. Тогава ме научи.