Шрифт:
книга четвърта от поредицата "Шон Кинг и Мишел Максуел"
Пролог
Стъпките й не звучаха забързано. Надолу по улицата тя сви в първата пресечка вляво, продължи две направо, после леко кривна вдясно. На едно кръстовище поспря, на следващото изчака повече. Направи го всъщност по навик. Радарът в главата й не регистрираше опасност, така че тя ускори крачка. Въпреки късния час наоколо имаше хора, но те не я забелязваха. Сякаш се носеше напред като бриз, който се усеща, но не се вижда.
Триетажната
Тя избра един прозорец отзад, който се падаше срещуположно на входната врата. Тези възможни места за проникване почти винаги оставаха без защита. Вдигна резето, плъзна рамката нагоре и пропълзя вътре. Справи се с датчика за движение веднага. Тананикаше си, докато го правеше. И все пак в тананикането й се долавяше нервност. Приближаваше онова, за което беше дошла.
И то я изпълваше с ужас. Не че би го признала.
Картотеката беше заключена. Тя се усмихна.
Наистина ми създаваш работа, Хорейшо.
След пет секунди чекмеджето се отвори. Пръстите й се плъзнаха по показалците на папките. Азбучен ред. Което означаваше, че тя е точно в средата на чекмеджето, а никога не беше смятала себе си за нещо средно. Пръстите й престанаха да се движат и стиснаха една дебела папка. Не се беше съмнявала, че ще е такава. Очевидно нейният случай не можеше да се побере в десет страници. Доста дървета бяха изсечени заради нея. Измъкна папката и потърси с поглед ксерокса на работната масичка.
Така. Започваме.
Хорейшо Барне беше нейният психотерапевт и мисловен гуру. Преди известно време я беше убедил да постъпи в психиатрична клиника. Единствената загадка, която доброволният затвор разкри обаче, нямаше нищо общо с проблемите й. По-късно добрият стар Хорейшо я хипнотизира, върна я в детството й, както неизменно прави всеки психотерапевт, който си е заслужил дипломата. И сеансът явно му беше разкрил много неща. Единственият проблем беше, че той бе решил да не й казва какво е говорила пред него. Добре. Сега тя беше тук, за да коригира този малък пропуск.
Сложи страниците в ксерокса и натисна бутона. Събитията от живота й започнаха да минават през машината едно по едно. Пулсът й се ускоряваше с всеки лист, изпаднал в отделението за копията.
Тя върна оригиналната папка в чекмеджето, надяна ластик около листовете и стисна рулото с две ръце.
По обратния път обувките й чаткаха по същия начин по асфалта както на идване. Върна се до джипа спокойно, със същата лекота — невидима. Наоколо кипеше нощният живот.
Качи се в джипа и форсира мотора. Беше готова да потегли. Дланите й играеха върху волана. Обичаше да шофира. Винаги й се беше искало да пробва осемте цилиндъра по някой нов път, незнайно накъде. Сега обаче не желаеше нищо ново. Отчаяно й се искаше нещата да са си както преди.
Погледна досието. Видя името на първа страница.
Мишел Максуел.
За момент й се стори, че не е тя. Сякаш страниците съдържаха нечий чужд живот, чужди тайни, чужди терзания. Проблеми. Кошмарната дума. А изглеждаше толкова безвредна. Проблеми. Всеки си имаше проблеми. И въпреки това осемте букви сякаш винаги бяха
Джипът работеше на празен ход и бълваше въглерод в атмосферата, която и бездруго беше наситена с него. Няколко капки дъжд се разляха по предното стъкло. Видя минувачите да ускоряват крачка, предусетили приближаващия порой. След миг бурята се разрази. Тя почувства как вятърът блъска солидната машина. Последва мълния, после силна гръмотевица. Интензивността на стихията показваше, че ще е кратка. Подобна сила не може да се поддържа дълго. Изразходва се твърде много енергия, и то прекалено бързо.
Тя не можа да се сдържи. Изгаси двигателя, свали ластика от навитите листове и се зачете. Първо имаше обща информация — дата на раждане, пол, образование, месторабота. Прелисти следващата страница. И по-следващата. Нямаше нищо, което да не й беше известно, нищо изненадващо, защото написаното беше за нея.
На петата страница ръцете й се разтрепериха. Бе озаглавена „Детство — Тенеси“. Преглътна веднъж, после още веднъж, но не успя да премахне сухотата. Прокашля се, после пак, но стана още по-лошо. Слюнката като че ли се беше втвърдила в устата й както тогава, когато едва не умря във водата, докато гребеше за сребърния олимпийски медал, който за нея означаваше все по-малко и по-малко, с всеки изминал ден.
Грабна малка бутилка с газирана вода и я изпразни в гърлото си, като разля част от нея върху седалката и страниците. Изруга и се опита да избърше хартията, но скъса листа почти до средата. Очите й се насълзиха — не беше сигурна защо. Приближи парчето до лицето си, макар че зрението й беше отлично. И въпреки това не можа да разчете буквите. Вдигна поглед към предното стъкло, но и там не виждаше нищо — дъждът беше пороен. Сега улиците бяха опустели.
Пак погледна страниците, но не видя нищо. Думите бяха по местата си, но тя не беше в състояние да ги различи.
— Можеш да го направиш, Мишел! Можеш да се справиш! — Гласът й беше нисък, напрегнат, глух.
Съсредоточи се.
„Детство — Тенеси“, започна да чете тя. Спомни си, когато беше на шест и живееше в Тенеси с майка си и баща си. Баща й беше полицай, устремен нагоре в кариерата. Майка й беше… ами… нейна майка. Четиримата й по-големи братя бяха пораснали и живееха другаде. Само малката Мишел беше останала у дома с родителите си.
Сега вече се справяше добре. Думите бяха ясни, спомените й също се избистряха с приближаването до малкото късче лична история. Когато прелисти страницата и погледът й затрептя върху датата в горния й край, мълнията вън сякаш я удари директно. Милиарди волтове болка, писък, ужас, който сякаш можеше да види и да почувства физически, докато я пронизваше.
Погледна през стъклото. Не знаеше защо. Улиците пак бяха пусти, дъждът бе толкова силен, че капките изглеждаха свързани — като нанизи от трилиони мъниста.
И все пак, когато се вгледа в пороя, видя, че навън не е съвсем безлюдно. Високият мъж беше там без чадър, без шлифер. Подгизнал до кости. Панталоните и ризата бяха залепнали за кожата му. Гледаше я втренчено. Тя също се вторачи в него. В очите му нямаше страх, омраза или съчувствие. Това е, заключи тя, някаква дълбока тъга, която лесно можеше да съперничи на собственото й отчаяние.