Първото семейство

Балдачи Дейвид

— Ще ги разпознаеш ли, ако ги видиш?

— Не, но единият беше със специална бронежилетка, може би военна. Устоя без проблем на куршума от моя „Зиг Зауер“. И беше с черна маска, което прави разпознаването проблематично.

— Нямаше ли в пикапа дванайсетгодишно момиченце?

— Не видях. Може и то да е било упоено.

Шон извади мобилния си телефон, позвъни на 911 и предаде информацията. Прибра го и се огледа.

— Какво е това?

Мишел прекоси стаята и провери един сак, който се показваше наполовина от шкафа.

— Сак с дрехи, полуотворен. —

Приклекна. — Има етикет. Полет 567 на „Юнайтед Еърлайнс“ до летище „Дълес“, с днешна дата. Извади книжна салфетка и улови с нея ципа на сака, за да го отвори още няколко сантиметра. — Мъжки дрехи. Трябва да са на Тък.

Шон погледна надолу към босите крака и фланелката на проснатия мъж.

— Вероятно се е прибрал, може би се е обадил на Пам и се е качил тук, да остави багажа си. Тогава… бам!

— Нещо ме тормози. Тази тойота тундра, която изскочи от гаража. Или е на Дътън, или лошите са вкарали своята кола вътре.

— Направили са го, за да не види никой, че качват в нея Уила.

— В пущинака? По това време? Оттук не можеш да видиш други къщи. Дори не съм сигурен дали има такива.

— А защо са взели Уила, а не някое от другите деца?

— И защо са убили майката и са оставили всички останали живи?

Шон безуспешно се опита да свести Тък.

— По-добре го остави. Може да има някакви вътрешни наранявания.

Върнаха се на долния етаж. Шон я поведе към кухнята и през нея към гаражите. Имаше три клетки за коли. В едната видяха мерцедес, нов модел, с четири врати. В другата имаше миниван крайслер. Третата беше празна.

Мишел посочи разбитата гаражна врата.

— Пикапът е бил тук. Знаеш ли дали Дътън са имали синя тундра?

— Не знам. По-вероятно обаче е да е била тяхна.

— Защото клетката е празна?

— Аха. Всички гаражи са пълни с всевъзможни боклуци, понякога дори и с коли. Щом има чиста клетка, значи е имало три коли, иначе третата клетка щеше да се използва за склад.

— Брей! Истински детектив!

Шон сложи длан върху предния капак на мерцедеса.

— Топъл е.

Мишел докосна една от гумите.

— Мокра е. Тази вечер валя. Сигурно Тък си е дошъл с него от летището.

Върнаха се във всекидневната и се втренчиха в трупа на Пам Дътън. Шон щракна ключа на осветлението с лакът, извади бележник и преписа буквите от ръката на жената.

Мишел приклекна и разгледа пръстите й.

— Под ноктите й, изглежда, има кръв и кожа. Може би се е защитавала.

— Забелязах. Дано открият нещо в масива с ДНК.

— А не трябва ли да има повече кръв? — попита Мишел.

Шон огледа трупа по-внимателно.

— Права си. Килимът би трябвало да е подгизнал. Струва ми се, че е срязана сънната й артерия. Кръвта й е изтекла доста бързо.

Мишел първа видя пластмасовото шишенце, което се показваше изпод лакътя на мъртвата жена.

— Дали е това, което си мисля?

Шон кимна.

— Празно шишенце. — Погледна партньорката си и попита: — Дали не са взели кръвта й със себе си?

3

В „Талбътс“

имаше разпродажба. Даян Уол беше излязла от работа в четири, за да се възползва от нея. Нова рокля, нови блузи, може би чифт панталони, шал. Наскоро й бяха повишили заплатата и беше крайно време да похарчи малко пари. Нямаше нищо лошо в това от време на време да поглезиш себе си. Паркира в гаража на мола и извървя около двеста метра до входа на магазина. Тръгна си два часа по-късно, след като пробва няколко костюма и купи две торби с дрехи в изпълнение на патриотичния дълг да стимулира западащата икономика.

Хвърли торбите с покупките на задната седалка и седна зад волана. Беше гладна и реши да вземе китайска храна за вкъщи, преди да се прибере. Едва мушнала ключа в стартера, усети малкото метално кръгче да опира в главата й. Някаква силна миризма я накара да забрави за пилето „Кун Пао“, само бяло месо, и яйчената супа. Миризмата беше смесица от оръжейно масло и цигари.

— Карай! — каза гласът тихо, но твърдо. — Или умираш.

Тя подкара.

След час предградията изчезнаха. Единствените видими неща бяха асфалтът с бяла маркировка, пълната луна и стената от дървета. Никаква друга кола. Никакъв друг човек. Даян Уол беше съвсем сама с чудовището, което и да бе то, седнало на задната седалка на хондата й.

Най-накрая той отново проговори.

— Свий тук.

Стомахът й се стана на топка и подгонените от страха сокове се качиха в гърлото й.

Колата заподскача по черен път, по който кара няколко минути. Гората наоколо сякаш я погълна.

— Спри.

Даян превключи скоростния лост на „паркинг“. Докато отдръпваше ръката си назад, с периферното зрение зърна чантата на седалката до нея. Мобилният й телефон беше там. Ако можеше да го измъкне. Или ключовете й. Имаше много. Можеше да ги забие в очите му, както беше виждала по телевизията. Само че беше толкова изплашена, че не беше в състояние да го направи. Цялото й тяло трепереше, като че ли страдаше от Паркинсон.

Пестеливото на думи чудовище нареди:

— Слизай.

Тя не помръдна. Гърлото й беше пресъхнало, но успя да каже:

— Ако искаш парите и колата ми, можеш да ги вземеш. Само не ме наранявай. Моля те!

Чудовището не се трогна.

— Слизай.

Притисна дулото на пистолета в тила й. Кичур коса се закачи за мерника и беше изтръгнат заедно с корените. По лицето на жената се затъркаляха сълзи, докато преценяваше последните няколко минути от живота си. Сякаш всичко я беше предупреждавало:

Оглеждай се. Бъди нащрек. Става само за секунди.

От „Талбътс“ до смъртта на някакъв пуст черен път.

Отвори вратата и започна да се измъква, стиснала дамската си чанта.

Изохка и я пусна, когато пръстите на чудовището, обвити в ръкавица, я сграбчиха за китката.

— Няма да ти трябва.

Тя затвори вратата зад себе си.

Надеждата й помръкна, когато онзи застана пред нея, до колата. Беше се надявала да се прехвърли на предната седалка и да отнеме хондата й, а не живота й.