Разбудени фурии

Морган Ричард

Погледнах стандартните хубавици и получих от двете еднакви усърдни усмивки. Не ми се видяха химически стимулирани, но все пак изглеждаха някак странно, сякаш Сегешвар ги управляваше през дупки в гърбовете с истинските си ръце, а тези около идеално извитите им бедра бяха само имитация.

— Благодаря, Рад. Стар съм вече, предпочитам да го правя в уединение. Позабавлявайте се без мен.

Той сви рамене.

— Да, определено. Ако е забавление, значи ще е без теб. Не помня да сме се забавлявали заедно поне от петдесет години насам.

Станал си същински северняк, Так.

— Както казах…

— Знам, знам. Северняк си наполовина. Само че като беше млад, Так, гледаше да не ти личи. — Той плъзна длан нагоре, за да обгърне пищната гръд на едната жена. Собственичката се изкиска и го ухапа по ухото. — Хайде, момичета. Да оставим Ковач-сан с вкиснатото му настроение.

Проследих ги с очи, докато навлизаха в центъра на купона. Изпълненият с феромони въздух разбуди леко съжаление в корема и слабините ми. Доядох курабийката почти без да усещам вкуса.

— Е, както те гледам, ти май се забавляваш.

— Емисарски камуфлаж — машинално отвърнах аз. — Обучени сме да се сливаме с обстановката.

— Тъй ли? Явно си имал калпави преподаватели.

Завъртях се. Лукаво усмихната, Вирджиния Видаура стоеше зад мен с две чаши в ръцете. Озърнах се за Бразил, но не го видях наоколо.

— За мен ли е едната?

— Ако искаш.

Взех чашата и отпих. Милспортско малцово уиски, вероятно една от най-скъпите марки по Западното крайбрежие. Станеше ли дума за вкус, Сегешвар отхвърляше предразсъдъците. Преглътнах още малко и видях, че Видаура се е загледала към водите на Зоната.

— Съжалявам за Адо — казах аз.

Тя откъсна поглед от езерото и вдигна пръст пред устните си.

— Не сега, Так.

Не сега, не и по-късно. Почти не разговаряхме, докато се измъквахме от празненството и вървяхме по коридорите на хотелския комплекс. Емисарските функции се включиха като авариен автопилот и ние си казвахме всичко с по един бърз поглед, чието напрежение сякаш пареше очите ни.

Ето, спомних си аз изведнъж. Така беше. Така живеехме, за това живеехме.

А в моята стая, докато откривахме наново телата си и се вкопчвахме един в друг през раздърпаните дрехи, усещайки с емисарска проницателност какво точно искаме един от друг, аз се зачудих за пръв път от цял век обективно време защо всъщност напуснах.

Чувството не изтрая дълго в светлината на ранното утро, изпълнено с рев на пантери. Носталгията избледня заедно със сетните ефекти на наркотика и идването на лекия махмурлук, чиято милост едва ли заслужавах. Не ми оставаше друго, освен самодоволно собственическо чувство, докато гледах загорялото тяло на Видаура върху белите чаршафи, и смътно лошо предчувствие, чийто източник не можех да определя.

Видаура още гледаше една дупка в тавана.

— Знаеш ли — каза най-сетне тя, — никога не съм харесвала Мери. Тя вечно се мъчеше да ни докаже нещо. Сякаш

не стигаше просто да бъде една от нас.

— Може и да не й е стигало.

Спомних си как Кои ми описа смъртта на Мери Адо и се запитах дали накрая е натиснала спусъка, за да избяга от разпита, или просто за да се върне към семейните връзки, които цял живот се опитваше да разкъса. Питах се дали аристократичната кръв би била достатъчна, за да я спаси от гнева на Аюра, и какво би трябвало да направи, за да излезе от виртуалния разпит с нов носител, с какво би се откупила, за да остане невредима. Питах се дали през последните мигове е гледала със замъглени очи изтичащата аристократична кръв и е изпитвала ненавист към нея.

— Джак дрънка разни глупости за героична саможертва.

— А, разбирам.

Тя завъртя очи към лицето ми.

— Не затова съм тук.

Не отговорих. Тя пак се загледа в тавана.

— Да, по дяволите. Точно затова съм тук.

Заслушахме се в ръмженето и виковете отвън. Видаура въздъхна и седна. Притисна очите си с длани и разтръска глава.

— Питал ли си се някога дали все още сме хора?

— Като емисари ли? — Свих рамене. — Мъча се да не обръщам внимание на стандартните глупости в стил „треперете, свръхчовеците идат“, ако това имаш предвид.

— Не знам. — Тя раздразнено тръсна глава. — Да, разбирам, адски е тъпо. Но понякога разговарям с Джак и останалите, и сякаш са съвсем различни същества, по дяволите. В какви неща вярват само. До какви нива на вяра могат да стигнат, без нещо да я подкрепя.

— А. Значи и ти не си убедена.

— Не съм. — Видаура нервно размаха ръка. Извъртя се в леглото към мен. — Как изобщо може да бъде тя, нали?

— Е, радвам се, че не само аз хлътнах в този капан. Добре дошла сред здравомислещото малцинство.

— Кои твърди, че го е доказала. До най-дребна подробност.

— Да. Кои тъй отчаяно го желае, че би приел за Квелкрист Фолкънър дори някой скапан крилодер, ако му сложим забрадка. Аз присъствах на Потвърждението и видях как удряха спирачки всеки път, щом отговорите почнеха да я затрудняват. Каза ли ти някой какво генетично оръжие е задействала?

Тя извърна глава.

— Да, чух. Доста крайно.

— Не просто крайно, а пълно отричане на всичко, в което някога е вярвала Квелкрист Фолкънър. Това искаш да кажеш, нали?

— Никой не може да остане чист, Так. — Тъжна усмивка. — Знаеш го. При дадените обстоятелства…

— Вирджиния, ако не внимаваш, ще се превърнеш в чистокръвен и лековерен представител на старомодното човечество. А прекрачиш ли тая граница, да знаеш, че повече не те познавам.

Усмивката се разшири, прерасна в смях. Тя докосна горната си устна с език и стрелна поглед към мен. Изпитах странно вълнение.

— Добре — каза тя. — Хайде да бъдем нечовешки логични. Но Джак казва, че тя си спомня щурма срещу Милспорт. И как вървяла към хеликоптера в Алабардос.