Разбудени фурии

Морган Ричард

— О, решителност не й липсва. Знаеш коя е, нали?

Леко кимване.

— Каза ми. Когато и двете се криехме тук от разпитите на Харлан. Но мисля, че вече знаех. Започвах да я сънувам.

— Смяташ ли, че е Надя Макита? Истинската?

Силви вдигна чашата и отпи.

— Трудно ми е да си го представя.

— Но въпреки това я оставяш да командва в близкото бъдеще? Без да знаеш коя или какво е?

Тя пак сви рамене.

— Склонна съм да преценявам по резултатите. Доколкото виждам, тя се справя.

— Дявол да го вземе, Силви,

та тя може и да е вирус!

— Е, доколкото съм чувала в училище, такава е била и истинската Квелкрист Фолкънър. Нали така са наричали квелизма по времето на Разселването? Вирусна отрова в тялото на обществото.

— Не говоря за политически метафори, Силви.

— Нито пък аз. — Тя отново гаврътна питието до дъно и остави чашата. — Слушай, Мики, не съм нито политически активист, нито войник. Аз съм обикновен информационен плъх. Миминти и кодове, това съм аз. Пусни ме в Ню Хок със свестен екип и никой не може да ми се хване на малкия пръст. Но сега не сме там и много добре знаем, че не ми се очертава скоро да стъпя в Драва. Тъй че с оглед на текущата обстановка смятам да отстъпя пред онази Надя. Защото която и да е всъщност, тя има далеч по-добър шанс да прегази тия води.

Силви се загледа как невидимото вълшебство пълни чашата й. Аз поклатих глава.

— Това не е в твой стил, Силви.

— Напротив. — Изведнъж в гласа й зазвуча дива ярост. — Приятелите ми са мъртви или още по-лошо, Мики. Всички ченгета на тая планета ме гонят заедно с милспортската якудза. Затова недей да разправяш кое не е в мой стил. Дявол да го вземе, нямаш представа какво става с мен при тия обстоятелства, защото не си го виждал преди, разбра ли? Дори аз самата не знам, мамка му, какво става с мен при тия обстоятелства.

— Да, и вместо да разбереш, ще си стоиш тук като сън на някакъв скапан Отрицател за някогашното послушно мамино момиченце. Ще седиш тук, ще си играеш с виртуалния свят и ще се надяваш някой отвън да се погрижи за теб.

Тя не отговори, само вдигна пълната чаша към мен. Изведнъж ме заля вълна от срам.

— Съжалявам.

— Има защо. Би ли искал да преживееш онова, дето го сториха на Ор и останалите. Защото ако искаш, веднага ще те уредя.

— Силви, не можеш…

— Те умряха жестоко, Мики. Обелени слой след слой. Всички. Накрая Кийока пищеше като малко дете да дойда и да я спася. Искаш ли да се включиш в това, да го поносиш със себе си като мен?

Потръпнах и тръпката сякаш се предаде на целия виртуален модел. Леко, хладно разтърсване на околния въздух.

— Не.

След това дълго мълчахме. Клиентите на „Токийския гарван“ сновяха около нас като призраци.

По някое време тя неопределено махна с ръка нагоре.

— Знаеш ли, подготвителите вярват, че това е единственото истинско съществуване. Че всичко отвън е илюзия, сенчест свят, създаден от древните богове като детска люлка за нас, докато изградим своя собствена реалност и се свръхзаредим в нея.

Утешителна мисъл, нали?

— Ако си позволиш да й вярваш.

— Ти я нарече вирус — каза замислено Силви. — Като вирус тя се справи много успешно тук. Проникна в системите ми, сякаш беше проектирана специално за това. Може би е също тъй умела и навън, в сенчестите игри.

Затворих очи. Притиснах длан към лицето си.

— Какво ти е, Мики?

— Моля те, кажи ми, че в момента говориш метафорично. Не бих издържал да разговарям с още една жертва на пропагандата.

— Хей, ако не ти харесва разговорът, винаги можеш да се пръждосаш оттук, нали?

Внезапното раздразнение в гласа й ме върна към Ню Хок и привидно безконечните демилитски препирни. От този спомен устните ми трепнаха в неволна усмивка. Отворих очи и пак я погледнах. Сложих длани върху бара, въздъхнах и оставих усмивката да се разшири.

— Дойдох да те изведа, Силви.

— Знам. — Тя сложи ръка върху моята. — Но на мен ми е добре тук.

— Казах на Лас, че ще се грижа за теб.

— Тогава грижи се за нея. Така пазиш и мен.

Поколебах се, търсейки точните думи.

— Мисля, че тя може да е нещо като оръжие, Силви.

— Е? Не е ли така с всички ни?

Озърнах се към забързаните сиви призраци из бара. Вслушах се в тихата смес от звуци.

— Наистина ли само това искаш?

— В момента, Мики, само с това съм в състояние да се справя.

Питието ми стоеше недокоснато на бара. Изправих се. Взех чашата.

— Тогава по-добре да се връщам.

— Чудесно. Ще те изпратя.

Уискито се оказа парливо, евтино и долнокачествено. Съвсем не го бях очаквал.

Тя излезе с мен на пристанището. Тук вече беше изгряло сиво, прохладно утро и в трезвите му лъчи не се виждаха хора — нито нормални, нито забързани призраци. Корабната мивка бездействаше, кейовете и океанът пустееха. Всичко изглеждаше някак оголено, примитивно, а морето Андраши се плискаше в колоните с унило упорство. Гледайки на север, имах чувството, че усещам Драва да се спотайва зад хоризонта в покой и уединение.

Спряхме под крана, където се запознахме, и внезапно разбрах с почти осезаема сила, че я виждам за последен път.

— Може ли един въпрос?

Тя гледаше към морето.

— Разбира се.

— Твоята заместничка горе казва, че срещнала в килиите някой си Григорий Ишии. Случайно да ти звучи познато?

Тя се навъси леко.

— Да, познато ми е. Не знам откъде. Но не мога да си представя как една дигитализирана личност би се добрала дотук.

— Там е въпросът.

— Тя каза ли, че е онзи Григорий?

— Не. Каза, че тук долу имало нещо, наречено така. Но когато унищожихме самоходното оръдие и ти изключи, а после се свести в Драва, тогава каза, че то те познава, нещо те познава. Като стар приятел.