Разбудени фурии

Морган Ричард

— Ядви, дръжте се още малко — прекъсна го Кийока.

Нещо се мярна извън зрителното ми поле. Завъртях се тъкмо навреме, за да видя как каракурито връхлита насреща ми, разперило осемте си ръце. Вече не залиташе като пияно, беше в изправност и се движеше с максимална скорост. Едва успях да отдръпна глава от замаха на единия крайник и стрелях от упор с шрапнелния бластер. Изстрелът отхвърли назад разпокъсаното туловище на каракурито. Долната му част беше станала на парчета. За по-сигурно прострелях и горната, после се завъртях и заобиколих мъртвата

грамада на скорпиона, стискайки по един ронин във всяка ръка.

— Ядви, къде сте?

— В шибаната река. — През гласа й се чуваха кратки, остри експлозии. — Оглеждай се за повален танк и милион каракури, дето искат да си го превземат обратно.

Побягнах.

По пътя към реката убих още четири каракури — и четирите се движеха твърде бързо, без следа от замайване. Силви не бе имала време да довърши вирусното заразяване на рояка.

По радиовръзката чувах псувните и възклицанията на Ласло. Стори ми се ранен. Ядвига крещеше срещу миминтите неспирен поток от подбрани сквернословия под акомпанимента на изстрели от шрапнелен бластер.

Свърнах покрай падащите останки от последната механична кукла и се втурнах в бесен спринт към брега. Щом достигнах реката, незабавно скочих в течението. Ледена влага ме оплиска до слабините и изведнъж ме обгърна бученето на бурни води. Усещах под краката си хлъзгави камъни, а ходилата ми пареха — микроскопичните шипове инстинктивно се мъчеха да намерят опора вътре в ботушите. Размахах ръце, за да запазя равновесие. Едва не потънах, но се удържах в последния момент. Прегънах се като дърво в буря, с огромно усилие убих инерцията и останах прав, затънал до колене във водата. Огледах се за танка.

Открих го близо до отсрещния бряг, рухнал в буйното течение на дълбочина около метър. С максимално увеличение на зрението различих, че Ядвига и Ласло са се сгушили под разбития корпус, а каракурите пълзят по брега, но очевидно не смеят да нагазят в бушуващите води. Две механични създания бяха скочили върху корпуса на танка, но оттам почти нямаха прицел. Ядвига стреляше по тях с една ръка, почти напосоки. С другата прегръщаше Ласло. И двамата бяха окървавени.

Намирах се на около сто метра — прекалено далече за прицелен огън с шрапнелния бластер. Нагазих навътре в реката, докато затънах до гърди, но все още бях твърде далече. Течението се мъчеше да ме повали.

— Ах ти, гадно…

Отблъснах се и тромаво заплувах напред, притискайки с една ръка ронина към гърдите си. Течението незабавно ме повлече надолу.

— Мамка ти-и-и-и…

Водата беше ледена, стягаше дробовете ми като с обръч въпреки жаждата за въздух, вцепеняваше кожата по лицето и ръцете ми. Течението като живо ме дърпаше за ръцете и раменете, докато непохватно се борех с него. Тежестта на шрапнелния бластер и патрондаша се мъчеше да ме завлече под водата.

Завлече ме.

Пляскайки отчаяно с длани, аз изплувах, нагълтах се с въздух и вода, отново потънах.

Стегни

се, Ковач.

Мисли.

Мамка ти, СТЕГНИ СЕ!

Отблъснах се с крака, изскочих на повърхността и напълних дробовете си. Засякох бързо отдалечаващия се силует на разбития паешки танк. После оставих водата да ме повлече надолу, достигнах дъното и се вкопчих.

Шиповете се впиха в камъка. С краката си също намерих опора, напрегнах се срещу течението и запълзях по дъното.

Отне ми повече време, отколкото бих желал.

На места камъните се оказваха твърде малки или нестабилни и оставаха в ръцете ми. Другаде ботушите ми не намираха здрава опора. Губех секунди и сантиметри, борех се, отново напредвах. Веднъж едва не изпуснах шрапнелния бластер. Въпреки вградените анаеробни системи, на всеки три-четири минути ми се налагаше да изплувам за въздух.

Но успях.

Сякаш след цяла вечност пълзене опипом из вцепеняващия, убийствен студ, аз се изправих във вода до кръста, тръгнах залитайки към брега и се измъкнах от реката задъхан и разтреперан. За една-две секунди бях в състояние единствено да коленича там и да кашлям.

Засилващо се машинно бръмчене.

С усилие се изправих на крака, опитвайки да прихвана бластера що-годе стабилно с треперещи ръце. Зъбите ми тракаха, като че нещо бе дало на късо в лицевите ми мускули.

— Мики.

Ор се приближаваше с един от бръмбарите, стиснал в ръка дългоцевен ронин. Беше гол до кръста, над незатворените докрай бластерни гнезда отдясно върху гърдите му трептеше нагорещен въздух. По лицето му лепнеха остатъци от маскировъчен полимер, размесени с нещо черно, може би ситни сажди. Кървави драскотини от ръкопашен бой с каракурите прорязваха гърдите и лявата му ръка.

Той спря бръмбара и ме огледа смаяно.

— Мамка му, какво е станало с теб? Търсихме те навсякъде.

— Аз… аз… аз… кара-кара-кара…

Той кимна.

— Видяхме им сметката. Ядви и Ки разчистват. Паяците също са извън строя. И двата.

— Ами С-с-с-силви?

Той извърна глава.

Глава 10

— Как е тя?

Кийока сви рамене. Придърпа изолиращото фолио до шията на Силви и избърса с биотампон потта от челото на координаторката.

— Трудно е да се каже. Има силна треска, но това не е рядкост при подобна патърдия. Повече ме тревожи другото.

Тя врътна палец към медицинските монитори до койката. Над един от тях се преплиташе холографски инфодисплей, изпъстрен с ярки цветове и движение. В единия ъгъл разпознах опростена схема на електрическата активност в човешкия мозък.

— Това ли е командният софтуер?

— Да. — Кийока посочи навътре в дисплея. Около пръстите й бясно танцуваха пурпурни, оранжеви и светлосиви петна. — Това е основната връзка на мозъка с процесорите на командната мрежа. Тук е и системата за аварийно прекъсване.