Разбудени фурии

Морган Ричард

Минавайки покрай мен, Кийока ми се усмихна разсеяно. Беше преметнала през рамо колан, окичен от край до край с взривни заряди.

— Кротко, Мики — каза небрежно тя. — След малко приключваме.

— Тук — сочеше Ласло. — Тук. И тук. Ор?

Гигантът размаха ръка откъм другия край на пустото пространство под храма.

— Проверих. Точно както предполагаше Силви. Най-много още два.

Подготвяха зарядите за взривяване.

Вдигнах поглед към грамадната сводеста страда, издигната върху колоните.

— О, не. Не, сигурно се шегувате, мамка му. — Понечих

да сляза и вкопченият труп на Ядвига ме дръпна назад. — Силви!

Тя се озърна за миг. Беше коленичила на стъкления под пред някакво устройство в черен калъф. Множеството циферблати показваха разноцветни данни, които се променяха, докато пръстите й играеха по клавишите.

— Само две минути, Мик, повече не ни трябва.

Извъртях палец към Ядвига.

— Махни тая гадост от мен, преди да съм я натрошил на парчета, Силви.

Тя въздъхна и се изправи. Ядвига ме пусна и тялото й омекна. Завъртях се на седалката и я подхванах преди да падне. В същия момент Силви се приближи до мен. Огледа ме и кимна.

— Добре. Искаш ли да помогнеш?

— Искам да знам какво правите, дявол да го вземе.

— Обясненията после. Засега можеш да вземеш онзи нож, който ти дадох в Текитомура, и да изрежеш приставката на Ядви. Май ти идва отръки, а не ми се вярва някой друг от екипа да се пише доброволец за тая работа.

Сведох очи към мъртвата жена в ръцете си. От залитането лещите бяха паднали. Едното й изцъклено око мътно проблясваше в полумрака.

— Значи сега искате да я режете?

— Да, сега. — Тя извъртя очи да погледне ретиналния си дисплей. Явно гонеше всяка секунда. — По-точно в близките три минути, защото горе-долу с толкова разполагаме.

— Отсам е готово — подвикна Ор.

Слязох от бръмбара и положих Ядвига върху стъкления под. Ножът се озова в ръката ми, сякаш никога не я бе напускал. Разрязах яката на дрехата и издърпах плата, за да разкрия бледата плът отдолу. После включих вибратора на острието.

Останалите неволно се озърнаха, когато чуха бръмченето. Изгледах ги втренчено и след малко те извърнаха глави.

С два сръчни замаха и едно завъртане горната част от гръбнака на Ядви се озова в ръцете ми. Миризмата не беше твърде приятна. Избърсах ножа в дрехите й, прибрах го и докато се изправях, огледах окървавените прешлени. Ор се приближи с широки крачки и протегна ръка.

— Аз ще взема това.

Свих рамене.

— Както речеш. Заповядай.

— Всичко е готово. — Приведена над черното устройство, Силви затвори капака с решителен жест. Изправи се. — Ки, искаш ли да го направиш?

Кийока дойде до мен и се вгледа в осакатеното тяло на Ядви. Държеше в ръка гладко сиво яйце. Стори ми се, че безкрайно дълго стояхме така и мълчахме.

— Няма време, Ки — тихо каза Ласло.

Кийока бавно коленичи до главата на Ядвига и пъхна граната в дупката на врата, която бях изрязал. Докато се изправяше, лицето й трепна.

Ор нежно докосна рамото й.

— Пак ще е жива — каза той.

Погледнах Силви.

— Е, ще споделите ли най-сетне какво възнамерявате?

— Разбира се. — Координаторката кимна към черното

устройство. — Измъкваме се. След две минути информационната мина ще заглуши всички радиовръзки и скенери. След още две минути почва шумотевицата. Най-напред навсякъде ще се разхвърчат парчета от Ядви, после сградата рухва. А от нас няма и помен. Изчезваме през задната врата. Двигателите са екранирани, изключваме електронните сензори и докато новобранците си оправят скенерите, вече ще бъдем извън обсег. Като намерят останките на Ядви, ще решат, че сме налетели на селекторна бомба или гнездо на каракури, или че взривът ни е пръснал на атоми. Отново ставаме волни птички. Точно както ни се харесва.

Тръснах глава.

— Това е най-скапаният план, който съм чувал. Ами ако…

— Хей — Ор ме изгледа враждебно. — Ако не ти допада, остани тук, по дяволите.

— Шефе — обади се Ласло, вече с напрегнат глас. — Вместо да си приказваме за тия неща, не е ли по-добре да ги направим? В близките две минути. Как смяташ?

— Да. — Кийока погледна проснатото тяло на Ядвига и веднага извърна глава. — Да се махаме оттук. Веднага.

Силви кимна. Неуловимите яхнаха бръмбарите и всички поехме в колона към шума от падаща вода в другия край на храма.

Никой не погледна назад.

Глава 8

Доколкото можех да преценя, всичко мина отлично.

Бяхме на петстотин метра от другата страна на храма, когато сградата избухна. Отекна поредица от приглушени експлозии, после тътен, който прерасна в грохот. Завъртях се на седалката — вече нямаше какво да ми пречи, Ядвига лежеше в джоба на Ор, — и в тясната рамка на уличката, по която се движехме, видях как цялото здание бавно рухва сред грамаден облак прах и отломки. След минута хлътнахме в някакъв подлез и зловещата сцена изчезна от погледа ми.

Карах наравно с другите два бръмбара.

— Значи сте планирали всичко това? — попитах аз. — През цялото време сте знаели какво ще направите?

Силви бавно кимна сред сенките на тунела. За разлика от храма тук полумракът не беше преднамерен. Вехтите илуминиеви панели по тавана хвърляха с последни издихания синкав блясък наоколо, но далеч не толкова силен, колкото в нощ с три луни и ясно небе. Фаровете на бръмбарите се включиха автоматично. Проходът зави надясно и последните дневни лъчи изчезнаха зад нас. Започна да става хладно.

— Минавали сме оттук поне петдесет пъти — подхвърли лениво Ор. — И всеки път си мислехме каква идеална постановка може да се направи в храма. Просто досега не ни се е налагало да бягаме.

— Е, благодаря за информацията.

В синкавия сумрак се раздаде задружният смях на демилитите.

— Не е там въпросът — каза Ласло. — Просто нямаше как да ти обясним без дълъг разговор в реално време, а това е мудна работа. Шефката ни уведоми и инструктира по мрежата само за петнайсет секунди. На теб, нали разбираш, трябваше да ти го разказваме с думи. А при онова гъмжило от най-модерни разузнавателни уредби из въздуха над предмостието никога не се знае дали не те подслушват.