Разбудени фурии

Морган Ричард

Мълчаливо поклатих глава. Бръкнах в джоба си, стиснах в юмрук приставките и се приведох към него.

— Ето. Затова си дошъл. Четири риби. Прави с тях каквото искаш.

Той бутна ръката ми настрани и гневно размаха пръст пред лицето ми.

— Не, приятелю. Ще правя с тях каквото ти искаш. Правя ти услуга и недей да го забравяш, по дяволите. Е, казах двайсет на сто. Справедливо ли е?

Решението изникна изневиделица — светкавично като удар в тила. Когато го анализирах по-късно, така и не разбрах кое го е предизвикало. Знаех

само, че сякаш отново чувах тъничък глас да ме призовава от тъмното да побързам. Беше като внезапно избила по дланите пот. Като ужас, че ще закъснея за нещо важно.

— Сериозно говоря, Рад. Ти решаваш. Ако така си рискуваш репутацията пред хайдуците — зарежи. Ще ги метна зад борда нейде в Зоната и забравяме цялата история. Ако надуеш сметката, ще намеря как да платя.

Той отчаяно вдигна ръце. В детството ни бе изкопирал този жест от сензофилмите за хайдуци като „Приятелите на Ирене Косма“ и „Престъпни гласове“. Едва се удържах от усмивка. А може би просто исках да се усмихна на бързо прииждащото усещане за движение, което ме бе обзело, на опияняващото чувство за взето решение и разбирането какво означава то. Сред важността на мига гласът на Сегешвар изведнъж стана безсмислен, почти незабележим като бръмчене на комар. Съзнанието ми го избутваше настрани.

— Добре, мамка му. Нека да е петнайсет на сто. Стига де, Так. Почтено е. Ако сваля още, собствените ми хора ще ме очистят за некадърност. Петнайсет на сто, бива ли?

Свих рамене и пак протегнах юмрук към него.

— Добре, петнайсет на сто. Още ли ги искаш?

Сегешвар плъзна длан по юмрука ми, прибра приставките с класически уличен жест и ги пъхна в джоба си.

— Мама му стара, Так, не си поплюваш в пазарлъците — изръмжа той. — Казвали ли са ти го някога?

— Комплимент е, нали?

Той пак изръмжа. Стана и се изтупа, сякаш седяхме във фабричния прахоляк. Докато ставах на свой ред, дрипльото с подноса се насочи към нас.

— Ветеран демилит — захленчи той. — Пострадах, докато дарявахме на Ню Хок безопасност за новия век. Унищожавах огромни механични рояци. Да ви се намира…

— Не, нямам пари — отсече раздразнено Сегешвар. — Слушай, ако искаш, можеш да вземеш онова кафе. Още е топло.

Зърна погледа ми.

— Е? Аз съм един скапан гангстер, нали? Какво очакваш?

Небето над Белотревната зона бе необятно и тихо. Дори ревът на турбините сякаш стихна, погълнат от пустия плосък пейзаж и влажните купести облаци над главите ни. Аз стоях до перилата с развяна от вятъра коса и вдъхвах познатия аромат на суров белотрев. Водите на Зоната гъмжат от тия растения и стъблата изплуват на повърхността зад всеки минаващ кораб. Оставяхме подир себе си широка диря от накълцана растителност и разпенена кална вода, която щеше да се успокои чак след час.

Вляво от мен Сузи Петковска седеше в кабината и управляваше с цигара в ръка, присвила очи от пушека и отблясъците по

облачното небе. От другата страна Михаил бе провиснал на перилата като дълга торба с баласт. Цупеше се още откакто потеглихме — демонстрираше недоволството си, че трябва да ни придружи. От време на време унило чоплеше куплунгите по врата си.

Отдясно прелетя изоставен пункт за балиране — две-три надувни бараки и почернял кей от огледално дърво. Бяхме отминали и други — някои все още работеха, вътре светеха лампи, а отвън чакаха големи автоматични шлепове. Но това беше преди да се отдалечим много от Нова Пеща. Сега малките индустриални островчета бяха безмълвни и само засилваха усещането за пустош.

— Белотревното производство не върви добре, а? — извиках аз през воя на турбините.

Сузи Петковска се озърна към мен.

— Моля?

— Белотревното производство — викнах отново аз и размахах ръка към отминаващия пункт. — Напоследък не върви, нали?

Тя сви рамене.

— Никога не е вървяло при тоя нестабилен пазар. Повечето независими производители отдавна изпаднаха от играта. По нашия край Кошутското обединение пусна тия големи самоходни платформи, дето обработват и балират суровината направо на борда. Трудно е да се конкурираш с тях.

В отношението й нямаше нищо ново. И преди четирийсет години, преди да си замина, човек можеше да види все същите флегматични реакции на такива като Сузи Петковска пред икономическите несгоди на този свят. Все същата задавена, тютюнджийска издръжливост, същите мрачно вдигнати рамене, сякаш политиката беше някакво всеобхватно природно бедствие, срещу което няма какво да сториш.

Отново се загледах в хоризонта.

По някое време телефонът в левия ми джоб иззвъня. Поколебах се за миг, после трепнах раздразнено, извадих звънящия телефон и го притиснах до ухото си.

— Да, какво има?

Призрачният шепот изплува от плътно пресованото електронно мълчание като трепет в покоя, като чифт мрачни криле, размахани в неподвижния въздух над нас. Сянка на глас. Думи, понесени към ухото ми от неуловим шепот.

не остава много време

— Да, каза го вече. Бързам колкото мога.

няма да ги удържа задълго…

— Да, имам грижата за това.

сега имаш грижата… Прозвуча като въпрос.

— Да, казах…

там има криле… хиляди пляскащи криле и цял един свят, открехнат…

Шепотът гаснеше като зле настроен канал, трептеше, заглъхваше, потъваше отново в мълчание.

открехнат от край до край… прекрасно е, Мики…

И изчезна.

Изчаках, после отпуснах телефона и го подхвърлих на длан. Намръщих се и го прибрах в джоба.

Сузи Петковска се озърна към мен.

— Лоши новини?

— Да, би могло да се каже. Може ли да увеличим скоростта?