Речният бог (Книга първа)
Шрифт:
Представляваха забележителна двойка. Не само с това, че разликата между тях беше като от земята до небето: двамата носеха основната идея на пиесата; самото им присъствие символизираше вечната борба между доброто и злото. Танус беше строен, рус и красив. Сет беше мургав, набит, кривокрак, а в лицето си — направо ужасен. Противоречието между двамата актьори беше очебийно, но което беше по-важно, съдържаше се в самата им природа. Затова настроенията сред публиката бяха толкова крайни и зрителите приемаха толкова присърце двубоя между тях.
Те рязко се отдръпнаха един от друг и отстъпиха крачка назад, за да размахат
Това, което за неподготвения зрител представляваше двубой на живот и смърт, без никакви правила и техники, всъщност включваше старателно подготвени балетни стъпки, които двамата дълго бяха репетирали. Всеки от тях знаеше точно кога да нанесе удара си, а другият — как да го парира навреме. Наблюдавахме двама превъзходни атлети, които цял живот се бяха учили на бойното изкуство и сега просто си вършеха работата без излишни усилия.
Щом Сет се хвърлеше в атака, Хор гледаше да го парира възможно най-късно, така че мечът на противника му често докосваше бронята му, оставяйки понякога лека драскотина върху металните пластини. След това пък Хор отвръщаше на удара и веднъж мечът му изсвистя толкова ниско над главата на Сет, че отсече като с бръснач кичур от гъстата му коса. Стъпките на дуелиращите се бяха леки и в същото време заплетени като тези на танцьорите по храмовете, за които се носеше славата, че са бързи като соколи и ловки като леопарди.
Публиката беше като хипнотизирана от гледката, аз — също. Затова някакъв вътрешен глас ми подсказа какво предстои да се случи; нищо чудно дори боговете да са ми го подшушнали, без да го разбера — как бих могъл да знам? Но във всеки случай нещо ме накара да откъсна поглед от спектакъла и да се обърна към господаря Интеф на първия ред.
И дали беше инстинкт, дали беше способността ми да чета мислите на господаря си или пък се е намесило божеството-покровител на Танус, не знам, но внезапно ме стрелна ужасна мисъл. Нищо чудно причината за това да е била съвсем друга, но само един миг ми беше достатъчен да отгатна каква е причината за усмивката по красивото лице на господаря Интеф.
Сега разбрах защо беше избрал Расфер да играе Сет. Защо изобщо не си направи труда да смени Танус в ролята му на Хор, дори и след като беше разбрал за връзката му с господарката Лострис. Дадох си сметка защо беше заповядал да се използват истински мечове… и не ми беше никак трудно да проумея защо сега се усмихва. Кървавите сцени за тази вечер още не бяха приключили. Господарят ми искаше още. Преди представлението да завърши, Расфер отново трябваше да докаже своите способности.
— Танус! — изкрещях аз и хукнах напред. — Внимавай! Това е капан. Той иска да… — но виковете ми се изгубиха сред крясъците на тълпата, а още на втората крачка бях сграбчен за двете ръце изотзад. Опитах се да се освободя, но двама от хората на Расфер ме бяха хванали здраво и ме дърпаха назад. Бяха ги
— Дай ми сила, Хор! — помолих се набързо и вместо да се съпротивлявам, се хвърлих в същата посока, в която ме теглеха. За миг двамата загубиха равновесие и успях да се отскубна от хватката им. Преди да ме докопат наново, вече бях успял да дотичам до края на сцената.
— Дай ми глас, Хор! — отново се помолих и изкрещях с все сила: — Танус, внимавай! Той иска да те убие.
Този път гласът ми успя да надвика тълпата и приятелят ми ме чу. Главата му трепна, а очите му леко се присвиха. Но и Расфер не беше глух и реагира светкавично. Вместо да отстъпи пред напора на развъртелия се Танус, както беше заучено, той пристъпи напред и с един замах изби удара му встрани.
Ако не беше изненадата, никога не би успял толкова лесно да преодолее защитата на съперника си и така безпрепятствено да се хвърли в атака. Върхът на острието му се насочи точно два пръста под шлема на Танус — право в дясното му око. Ударът беше толкова силен, че със сигурност щеше да го извади, а и навярно би разсякъл целия му череп.
Но все пак предупреждението ми беше дало на Танус време да отвърне на атаката. Той успя да прибере меча си и да се запази. С дръжката му удари косо ръката на Расфер и макар и само с един пръст, отклони посоката на удара. В същото време Танус прибра брадичката си и наведе леко глава. Ударът беше неизбежен. Но мечът не уцели окото, а и нямаше как да разбие черепа му, тъй като замахът беше изгубил от силата си. Расфер успя само да разсече веждата на противника си, оголвайки костта под нея, след което мечът му профуча над рамото му и излетя в празното.
От раната рукна обилна кръв, която като перде закри дясното око на Танус, преди да потече надолу по лицето му. Той беше принуден да се отдръпне назад пред напора на противника си. Отстъпваше все по-назад и по-назад и отчаяно се опитваше със свободната си ръка да избърше кръвта, която му пречеше да вижда. На всички ни се струваше, че е неспособен да се отбранява, и ако стражите не ме държаха толкова здраво, щях да измъкна малката си, обсипана със скъпоценни камъни кама, за да му се притека на помощ.
Но дори и без мен Танус съумя да се измъкне от първата атака. Въпреки че врагът му успя да го нарани на две места — веднъж в лявото бедро и втори път в мускула на дясната му ръка, — той парираше най-опасните удари. Расфер не му даваше миг покой и той нямаше как да стъпи здраво на краката си, нито да избърше кръвта. Само след няколко минути Сет се беше задъхал от непрестанните си напъни и грухтеше като див глиган. На светлината на факлите безформеното му туловище лъщеше от пот; но яростните му атаки не отслабваха.
Въпреки че съм твърде посредствен с меча, разбирам нещичко от изкуството на онези, които го владеят. Толкова често бях наблюдавал Расфер при упражненията му, че познавах отблизо стила му. И затова знаех добре, че любимата му атака е хамсин, „атаката на пустинния вятър“. Тя подхождаше на животинската му сила и физика. Неведнъж го бях виждал да прилага хватката и сега само по движенията на краката разбрах, че ще я използва, за да победи своя противник само с един удар.
Отново се опитах да се освободя от стражите и с последни сили извиках на Танус: