Речният бог (Книга първа)
Шрифт:
— На оръжие! При мен, Сини! Стройте се в редица!
Зовът му беше подет от стотниците и десетниците, всеки от които разбуждаше своите хора и ги извеждаше от палатките. Само за миг целият лагер се раздвижи. Мъжете, които спяха около огньовете, наскачаха и грабнаха оръжията си, струпани наблизо. Онези пък от палатките излетяха навън, готови за бой, сякаш цяла нощ са чакали заповедите на Танус. С меч в ръка всеки бързаше към мястото си в бойния строй, а начело на всички беше Кратас.
Макар да знаех много добре, колко подготвени са войниците му, пак не можех да не се възхитя на бързината, с която те посрещнаха незнайния нападател.
Щом отрядът на Танус се построи, той заповяда всички да се насочат срещу неприятеля. Често се е случвало двамата с него да обсъждаме предимствата на нападателната пред отбранителната тактика и сега плътно сгъстените редици само чакаха командата на своя началник, за да се втурнат в атака. Явно мъжете насреща здравата се бяха изплашили от посрещането, защото някой от тях почти панически извика в тъмното:
— Ние сме войници на фараона и изпълняваме негово поръчение. Задръжте атаката си!
— Стойте по местата си! — заповяда Танус на хората си и се обърна към непознатите: — На кой фараон по-точно служите? На червения узурпатор или на нашия законен владетел?
— Служим на законния цар, на божествения Мамос, владетеля на Горен и Долен Египет. Аз съм пратеник на фараона.
— Покажи се тогава напред, пратенико, вместо да пълзиш в тъмното като крадец. Ела при нас и кажи за какво си дошъл! — подкани го Танус, но прошушна на Кратас: — Бъдете готови за всякакви измами. Във въздуха мирише на предателство. Разпалете хубаво огньовете. Дайте повече светлина насам.
Кратас предаде нужните заповеди и в лагерните огньове бяха нахвърлени купища сухи съчки. Скоро пламъците лумнаха с нова сила и осветиха полето далеч около лагера. Водачът на тайнствената дружина пристъпи напред и се озова в обсега на червеникавата светлина.
— Името ми е Нетер, Най-добър сред десет хиляди. Аз съм началникът на царската стража. Нося печата на ястреба и съм дошъл да арестувам Танус, господаря Хараб.
— Кълна се в Хор, това куче лъже — изръмжа Кратас. — Ти да не си престъпник, обявен за издирване! Този наглец има дързостта да обижда едновременно теб и цялата ти дружина. Само заповядай и ще му завра проклетия печат, където му е мястото.
— Спокойно! — възпря го Танус. — Нека го изслушаме.
И отново се обърна към непознатия:
— Покажи ни печата, капитан Нетер.
Той вдигна високо ръка. Между пръстите му заблестя малка статуетка от син фаянс във формата на ястреб. Печатът на ястреба представлява знак за царско пълномощие. Онзи, на когото той е поверен, има правото да се разпорежда с всички и всичко, сякаш е самият фараон. Под страх от смъртна присъда никой не може да му иска сметка или да му пречи при изпълнението на възложената задача. Носителят му отговаря единствено пред фараона.
— Аз съм Танус, господарят Хараб — заяви Танус. — И признавам, че в ръцете си ти държиш печата на ястреба.
— Господарю, господарю! — опита се да го възпре Кратас. — Не ходи при фараона. Това ще означава сигурната ти смърт. Вече разговарях с останалите началници в дружината. Всички сме с теб. Цялата армия е с теб. Само ни дай
— Ушите ми остават глухи за твоите слова — спокойно му отвърна Танус, но в гласа му можеше да се различи заплашителна нотка. — Ала само този път, Кратас, син на Майдум. Следващия път, когато заговориш за държавна измяна, със собствените си ръце ще те предам на гнева на нашия владетел.
След което насочи вниманието си към мен и ме дръпна настрана:
— Твърде късно е, приятелю. Боговете не са съгласни с нашия план. Трябва да се доверя на благоразумието на фараона. Ако той наистина е бог, ще прочете какво пише в сърцето ми и ще разбере, че никога не съм замислял нищо лошо срещу него.
Той само леко ме докосна по ръката, но този жест значеше повече и от най-здравите му прегръдки.
— Иди при Лострис, кажи й какво се е случило и защо се е случило. Кажи й, че я обичам и че каквото и да стане, никога няма да престана да я обичам — в този живот или в другия. Кажи й, че ще я чакам, ако трябва и цяла вечност.
Танус прибра меча си в ножницата и с празни ръце се приближи към човека с печата.
— Готов съм да изпълня повелята на своя фараон — простичко му рече той.
Зад него войниците зароптаха и някои започнаха да удрят с мечове по щитовете. Той обаче се обърна към тях и с един-единствен жест ги успокои. След което стражата го наобиколи и начело с Нетер всички забързаха по пътеката обратно към некропола.
Изчаках малко и от известно разстояние последвах Танус. В лагера всички кипяха от гняв и горчивина. Щом се прибрах в града, първата ми работа беше да отида до покоите на господарката Лострис. Но за свой ужас трябваше да открия, че там бяха останали само трите робини. Чернокожите девойки с присъщата си вялост и отпуснатост се бяха заели да прибират вещите на господарката си в сандък.
— Къде е господарката ви? — запитах аз.
Най-възрастната и най-нахалната от трите подигравателно ми отвърна:
— Там, където не можеш да я откриеш никога, евнухо.
Другите само се закискаха на думите й. Всички те винаги са ми завиждали за благоволението, с което се ползвах пред Лострис.
— Или ще ми отговориш на въпроса, дяволице, или ще ти напляскам лъскавия задник.
Вече го бях правил веднъж, така че тя предпочете да не си създава неприятности.
— Отведоха я при фараона — измънка под носа си. — Там никой не те знае. Въпреки че ти ги няма топките, пазачите никога няма да те допуснат при царските жени.
Беше права, разбира се, но все пак трябваше да опитам. Господарката ми се нуждаеше от мен.
Опасенията ми се оправдаха. Пазачите се оказаха непреклонни. Много добре знаеха кой съм, но бяха получили заповед да не допускат никого, дори и най-близките хора на Лострис.
Предложих им златен пръстен, за да ги подкупя, но в крайна сметка единственото, което постигнах, беше да склоня един от пазачите да й занесе писмо от мен. Надрасках го на къс папирус. Не можех да пиша много — просто няколко думи за кураж. Не смеех нито да й съобщя в каква опасност е попаднал Танус, нито дори да спомена името му. И все пак трябваше да й предам любовта и загрижеността му. В крайна сметка това струваше много повече от златото, което дадох посланието ми да достигне до нея. По-късно обаче научих, че пръстенът ми е отишъл на вятъра и тя така и не е получила писмото ми. Няма ли вече на кого да се довери човек в тази пропаднала страна?