Реквием за една мръсница
Шрифт:
— Искам да кажа, че не държа на посоката — уточнявам.
— Но аз държа — възразява той, като продължава да ме гледа с недоумение. — Нали трябва да впиша нещо в тефтера…
— Тогава пишете каквото и да е. Например Централния затвор.
— Шегувате се — промърморва оня.
— С такива работи като затвора шега не бива — произнасям поучително. — И тъкмо там е грешката ви, господин Коко.
Господин Коко, когото най-после мога да наблюдавам отблизо, е вече в края на младостта, но с все още запазена сладникава хубост на кинозвезда
— На един таксиджия му се случва да има работа с всякакви хора, но да ви кажа, за пръв път срещам скица като вас.
— Вярвам ви — кимам. — Ако бяхте ме срещнали по-рано, отдавна вече нямаше да се радвате на свободата.
И като се извръщам рязко на седалката и се облягам на волана, произнасям тихо, но твърдо в лицето му:
— Добре, нека спестим километража. Можем и тук да поговорим, още повече разговорът ще бъде къс: темата, както вече се сещате, са вашите рейсове от пощенската кутия на Касабова до гражданина Стоян Станев.
Така, както съм се извърнал и съм сложил ръка на кормилото, аз просто съм блокирал хубавеца в ъгъла до прозореца. Но този физически натиск е дребна работа пред натиска, упражнен от горната фраза. Коко се опитва да каже нещо, обаче само безшумно отваря и затваря уста като риба на сухо.
— Чакам да чуя мнението ви върху посочената тема — подканям го, без да повишавам тон. — И моля ви, не се опитвайте да отричате, да извъртате и изобщо да ми губите времето, защото цялата ви куриерска дейност е неопровержимо документирана.
Променям позата, за да дам възможност на Коко да си поеме дъх и за да мога да извадя от джоба няколко снимки, получени вчера заедно с текущата справка за действия на гражданина Коста Щерев.
— Един малък спомен от момента при отваряне на кутията — обяснявам, като му подхвърлям едната снимка. — И още един спомен от срещата ви с посочения Станев. Вие го разхождате всеки понеделник, нали? Взимате го от различни места и в различен час, но денят е винаги същият, нали? Пропускате другите граждани, но него никога не пропускате да го вземете, нали? Защото поверителният материал му е нужен, пък и вие не държите твърде да го разнасяте в джоба си, нали?
Сервирам му сам всичко това, което всъщност би трябвало да чуя от него, понеже искам да скъся диалога и нямам време за губене. Той ме слуша с облещени очи и с такова напрежение, че дори бакенбардите му леко щръкват нагоре, а постепенната промяна в израза на лицето му подсказва, че диалогът наистина ще бъде кратък.
— Всичко това е вярно — размърдва той пресъхналите си устни. — И съвсем не мисля да го отричам. Не разбирам само какво престъпление съм извършил.
— Не разбирате? А какъв е бил, според вас, смисълът на това ваше куриерство? Пренасяне на любовни писма?
— Във всеки случай на лична кореспонденция.
— За лична
— Това за кутията в пощата от вас го чувам. Той ми каза, че получава писма, които не иска да стават известни на семейството му, и понеже е стар клиент…
— А, вие го знаете като клиент… Аз пък мислех, че сте съученици от гимназията.
— Вярно, съученици сме — отстъпва бързо Коко. — Но отдавна не бяхме се виждали. Животът ни раздели…
— Нищо, сега пак ще ви събере. Сещате се къде.
— Но аз наистина не знам…
И този същото.
— И какво като не знаете? Смятате, че това тутакси ви оневинява? Налага се да ви разубедя: знаете или не, вие сте извършили тежко престъпление и ще си понесете отговорността.
Той ме поглежда, обаче мигом отмества очи и изразът му става съвсем подтиснат.
— При това позволете да ви кажа, че позата ви на наивник няма никакви шансове за успех. Изключителната предпазливост, с която сте действували, свидетелствува, че сте знаели много добре каква рискована работа ви е поверена.
— Такива бяха нарежданията на Станев.
— Не се съмнявам. Но вие не сте дете и знаете, че такива нареждания няма да се дават, ако се касае за невинна лична кореспонденция.
Той отново се готви да възрази нещо, ала аз го изпреварвам.
— А нощните ви тайни посещения до вратата на Дечев?
— Кой Дечев?
— Този същият, шафнерът от вагон-ли.
Репликата е хвърлена малко напосоки, но както се и надявам, попада на място. Защото Коко мълчи, а в подобна минута мълчанието е най-добрият знак за съгласие.
— Така че запалвай мотора и тръгвай!
— Къде? Към Централния ли?…
— Засега — не. Ще ти дам известна пауза. В случай, че проявиш малко разум, разбира се. Карай към бюрото на авиокомпанията.
— Вие идвате във връзка със заминаването на делегацията за СИВ? — запитва Станев, като ме поглежда без особен интерес.
Това е мъж с масивно телосложение, за когото този малък модерен кабинет изглежда прекалено тесен и крехък. Имам чувството, че ако натисне по-силно металическото бюро или ако се облегне по-непредпазливо на бледосивата стена, всичко ще се разлети на парчета.
— Не идвам за СИВ, а за нещо друго, пак служебно — пояснявам, като показвам картата си.
Станев хвърля безучастен поглед върху документа и прави лек жест с едрата си здрава ръка:
— Разполагайте се…
— Бих предпочел разговорът да се състои в моя кабинет — отвръщам любезно. — И по възможност — веднага. Работата е бърза.
— Щом е така…
Той измъква предпазливо едрото си тяло иззад бюрото и поема шапката си от закачалката. Една подробност, неподходяща може би за годишния сезон, но напълно подходяща за напредналата фаза на оплешивяване, в която се намира темето на Станев.