Реквием за една мръсница
Шрифт:
Един твърде ценен свидетел, особено в живо състояние — нещо, което и Томас разбира. Този свидетел, прибавен към звукозаписа, или звукозаписът, прибавен към свидетеля, образуват една дяволски неприятна улика. Опитвам се да обясня това на дипломата, сетне правя знак на шафнера да излезе и продължавам:
— Така че вие не сте вън от операцията и встрани от катастрофата, мистър Томас. Вие сте с двата крака в нея и тя се очертава като катастрофа на целия ви живот. Защото не само нищо не сте постигнали с идването си у нас, но сте разрушили безвъзвратно и
„Трябва да спя“ — казвам си, като отново се обръщам на другата страна. Още е рано да разговарям с тоя тип. Макар че не е изключено и разговорът да се състои. И то не въображаемо, не в просъница и в призрачната дрезгавина на зазоряването, а реално, при пълна дневна светлина.
Вторник минава в дообработване на материалите.
Отново канцеларска работа. Едничката утеха е, че времето подхожда тъкмо за такава работа: от задименото в облаци небе в дълги полегати линии летят тънките струи на дъжда, а от Витоша повява хлад, сякаш вече е есен.
— Апостол го погребаха — докладва лейтенантът. — А бащата на Лили не идва, макар че пратихме две телеграми.
— Сигурно няма и да дойде. Нека я погребат утре заран — нареждам и отново потъвам в досиетата.
— Как може да не дойде? — вдига глава Борислав.
— Тя винаги е била за него само една мръсница.
В сряда заранта пейзажът е същият. Само вятърът от Витоша е станал по-силен и струите на дъжда плющят още по-полегати и зачеркват с тънките си линии сивото небе.
Надниквам с измокрено лице в тихия бял кабинет, напомнящ на болнична стая, и съобщавам на Борислав:
— Ако ме търсят, ще кажеш, че съм излязъл за малко.
— Къде отиваш? — пита приятелят ми.
И отгатнал по лицето ми отговора, избъбря:
— И аз ще дойда.
Качваме се в служебната кола, прекосяваме града, задръстен от коли и от бързащи под дъжда пешеходци, и излизаме на някакво шосе. Четвърт час по-късно шофьорът, който се е осведомил за мястото, спира в края на непознато село.
— Трябваше да вземем цветя… — сещам се едва когато слизаме от волгата.
— Там навярно ще има — отвръща Борислав. — Дай една цигара.
На входа на гробището, под широк прокъсан чадър, наистина седи една женица, поставила пред себе си няколко повехнали китки бели карафмили. Вземаме две букетчета по липса на по-добро и поемаме из гробището.
Намираме без труд прясно изровения трап, в който вече е спуснат сиромашкият небоядисан ковчег. Настрана, до един камък е облегната също такава небоядисана дъска, върху която с малко криви букви е написано името: Лиляна Милева.
Присъствието ни бързо бива забелязано и двама души с лопати в ръце се приближават до трапа.
— Поп няма ли да има? — пита единият.
— Няма да има поп — отвръщам.
— Да
— Заравяйте.
Двамата хващат здраво лопатите и почват ловко да насипват мократа черна пръст върху дъсчения ковчег.
Дъждът вали все тъй дребен и полегат, блъскан и раздиплян от хладния вятър в прозрачни сребристи завеси.
Борислав стои мрачно изправен до мене, със забравена в ъгъла на устните угаснала мокра цигара.
Вслушвам се разсеяно в тропота на буците върху капака на ковчега и се взирам в подгизналата от влага зеленина на пейзажа, когато забелязвам Боян.
Той иде насам гологлав, загърнат в стария си мокър шлифер, и крачките му са някак спънати и неуверени, може би от полепващата по обувките пръст, тая тежка мазна пръст, каквато има само по гробищата.
— Лейтенантът да вземе вчера да му каже, че е била бременна в четвъртия месец… — промърморва едва чуто Борислав.
Момъкът е вече съвсем близо. Той застава от другата страна на трапа и произнася някак неловко, като да се оправдава:
— Дойдох… Трябваше да изпълня едно нейно желание… Някога беше ми казала, че, ако умре, иска вместо опело тая мелодия — един реквием…
Той навежда очи, вади изпод шлифера някакво магнетофонче и сред влажната зеленина на селските гробища, под мудните сребристи завеси на дъжда изведнъж се въззема един бавен и скръбен мотив, разкъсван на пресекулки от вятъра като плач и отнасян натам, към помръкналия хоризонт, додето буците равно и глухо се сипят в трапа.
Поглеждам го и виждам, че наистина не е добре. Лицето му е съвсем бледо и хлътналите му очи плуват в някаква мъглявина, и ъглите на устните му леко потръпват. Животът вече е почнал да пише върху това младо лице.
Гробарите са привършили работата си. Единият взема дъсчицата с надписа и я забива малко накриво в мократа земя: Лиляна Милева. После двамата нагърбват лопатите и се отдалечават.
Приближаваме с Борислав и поставяме двете мизерни букетчета върху купчината черна пръст, додето реквиемът продължава дрезгаво да звучи. Две съвсем жалки букетчета върху тоя жалък гроб.
Останалото ще го довършат времето и дъждът. Земята ще се слегне и отгоре ще поникне трева, и надписът ще се изтрие, сякаш нищо не е имало и нищо не е било.
И си помислям, че всичко би могло да стане другояче.
И си казвам, че нещо е трябвало да се направи, макар да не знам какво.
Ние винаги се сещаме, че нещо е трябвало да се направи тогава, когато вече нищо не може да се направи.
И се отплащаме с няколко повехнали цветя.
Или с един реквием.
Информация за текста
Сканиране, разпознаване и редакция: goblin, 2007
Редакция: Mandor, 2007 (#)
Публикация:
РЕКВИЕМ ЗА ЕДНА МРЪСНИЦА
Богомил Райнов
Издателство „Отечествен фронт“
София, 1975