Реликвата
Шрифт:
— Господин Фон Остер… — започна Смитбек. Ако не сменеше веднага темата, никога нямаше да се отърве. А и надали би могъл да понесе миризмата още дълго време. — Питах се дали бихте могъл да ми разкажете нещо за шаманската група, над която работехте. Пиша книга за „Суеверие“. Помните ли разговора ни?
— Ja, ja! 6 — Разбира се!
Той се втурна към едно бюро и измъкна някакви рисунки. Смитбек включи портативния си касетофон.
— Първо рисува фон на двойно извита повърхност, за
6
Да, да (нем.). — Б.пр.
Фон Остер започна да описва процеса, почти викайки от въодушевление.
„Това ще свърши работа — помисли си Смитбек. — Този симпатяга е мечтата на писателя.“
Фон Остер продължи да говори дълго време, промушвайки въздуха, размахвайки неочаквано ръце, поемайки дълбоко въздух между изричаните със силен акцент изречения. Когато приключи, тържествуващо погледна Смитбек.
— Сега искаш види бръмбари? — попита той.
Смитбек не можеше да откаже. Бръмбарите бяха прочути. Процедурата беше изобретение на самия Фон Остер и сега се прилагаше във всички значителни музеи за естествена история в страната: бръмбарите оглозгваха малки трупове, като оставяха изчистени, съвършено запазени скелети.
„Хранилището“, в което се помещаваха бръмбарите, беше горещо и влажно и малко по-голямо от шкаф. Бръмбарите се казваха дерместиди, бяха от Африка и живееха в бели порцеланови вани с мазни стени, покрити със стъклени плочи. Те бавно пълзяха върху редици от умрели животни с одрана кожа.
— Какви са тези неща? — попита Смитбек, вторачен в покритите с бръмбари трупове във ваните.
— Прилепи! — отвърна Фон Остер. — Прилепи за доктор Хайсманс. Ще трябва десетина дни, за да изчисти тези прилепи.
Той произнесе „дез брилеби“.
Миризмите и бръмбарите му дойдоха в повече. Смитбек се изправи и протегна ръка към стария учен.
— Трябва да вървя. Благодаря за интервюто. Тези бръмбари наистина са интересни.
— Винаги добре дошъл! — възкликна Фон Остер. — Я почака. Интервю, казва. За кого пише тази книга?
Едва сега беше разбрал, че го интервюират.
— За музея — отговори Смитбек. — Рикман отговаря за нея.
— Рикман?
Фон Остер внезапно присви очи.
— Да. Защо? — попита Смитбек.
— Ти работи за Рикман? — повиши глас Фон Остер.
— Не точно. Просто тя най-много се бърка — отговори му Смитбек.
Устата на Фон Остер разцъфна в широка усмивка.
— Ах, тя отрова, таз жена! Защо работи за нея?
— Просто така се случи — добави Смитбек, доволен, че е намерил съюзник. — Няма да повярвате какви неприятности ми създава. О, Господи!
Фон Остер плесна с ръце.
— Аз вярва! Аз вярва! Тя прави навсякъде неприятности! Тази изложба тя прави всякакви неприятности!
На Смитбек му стана интересно.
— Как така? — попита той.
— Тя всеки ден там и казва това добро, това не добро. Gott, тази жена!
— Способна е на това —
— Това, което ти нарича племе котога. Вчера следобед аз бях там и тя разкрещяла: „Всички да напусне изложба! Ние внася статуетка на котога!“ Всички прекъснали работа и излезли.
— Статуетка? Каква статуетка? С какво е толкова забележителна?
На Смитбек му мина през ума, че нещо толкова съществено за Рикман би могло да му е от полза някой ден.
— Тази статуетка Мбун голямата работа на изложбата. Не знам много нещо, но беше много притеснена, казвам ти!
— Защо?
— Както казах, заради статуетка. Не чул ли? Много приказки за нея, много, много лоши. Не искам слуша.
— Какви приказки например?
Смитбек изслуша продължителните обяснения на старчето. Накрая напусна работилницата, последван от Фон Остер чак до асансьора. Дори когато вратата се затваряше, той продължаваше да бърбори.
— Ти няма късмет, че работи за нея! — провикна се накрая, точно преди асансьорът да потегли нагоре.
Но Смитбек не го чу, зает със собствените си мисли.
20
Към края на следобеда Марго уморено отдели очи от компютъра. Протегна ръка да включи принтера, който се намираше в дъното на коридора, облегна се на стола и разтърка очи. Текстът за Мориарти най-после беше готов. Малко недоизгладен и недотам подробен, колкото би й се искало, но не можеше да отдели повече време за него. Все пак изпитваше тайно удовлетворение и нямаше търпение да занесе разпечатката в кабинета на Мориарти на четвъртия етаж на обсерваторията „Батърфийлд“, където се помещаваше екипът на изложбата „Суеверие“.
Прелисти служебния указател, за да открие вътрешния телефон на Мориарти, придърпа телефона и набра четирицифрения номер.
— Изложбената централа — провлечено изрекоха отсреща.
Чу отдалечени шумни сбогувания.
— Там ли е Джордж Мориарти? — попита Марго.
— Предполагам, че е долу в изложбената зала — отвърна гласът. — Тук затваряме. Да предам нещо?
— Не, благодаря — отвърна Марго и прекъсна.
Погледна ръчния си часовник: почти пет. Време за полицейския час. Но официалното откриване на изложбата беше в петък вечерта и беше обещала материала на Мориарти.
Тъкмо се канеше да се надигне, когато си спомни предложението на Фрок да се обади на Грег Кавакита. Въздъхна и отново вдигна слушалката. Ако вече беше напуснал сградата, щеше да му остави съобщение на телефонния секретар.
— Грег Кавакита на телефона — чу познатия баритонов тембър.
— Грег? Обажда се Марго Грийн.
„Престани с този извинителен тон! Да не е шеф на отдел или нещо подобно.“
— Здрасти, Марго. Какво има?
Чу подрънкване на ключове.
— Искам да те помоля за една услуга. Всъщност предложението е на доктор Фрок. Правя анализ на някои растителни образци от племето кирибиту и той предложи да ги тествам с твоя екстраполатор. Може да открием някои генетични съответствия.