Реликвата
Шрифт:
Той се втурна към групата, без да обръща внимание на писукащата радиостанция.
— Всички да се успокоят и да се дръпнат встрани! Аз съм лейтенант Д’Агоста от полицията на Ню Йорк Сити.
Тълпата попритихна и Д’Агоста извика на Иполито да се приближи. Оглеждайки групата, разпозна директора Райт, организатора на целия този фарс Ян Кътбърт, онази Рикман, която също беше от важните клечки — в основната си част първите четирийсетина души, влезли в изложбата. Първи влезли, последни излезли.
— Изслушайте
Тълпата отстъпи и Д’Агоста неволно изпъшка. Под тежката метална врата стърчаха няколко крайника. Подът беше подгизнал от кръв. Единият крайник леко потрепваше и той долови слабо стенание от другата страна на вратата.
— Милостиви Боже! — прошепна той. — Иполито, вдигни тази проклетия.
— Насочете светлината насам.
Иполито посочи малко табло встрани от вратата, приведе се и натисна няколко бутона.
Зачакаха.
Иполито изглеждаше озадачен.
— Не мога да разбера…
Отново натисна бутоните — този път по-бавно.
— Няма електричество — каза Д’Агоста.
— Не би трябвало да има значение — отвърна Иполито, натискайки като обезумял бутоните за трети път. — Системата има много защити.
Тълпата започна да мърмори.
— В капан сме! — изкрещя някакъв мъж.
Д’Агоста насочи светлината към множеството.
— Само запазете спокойствие. Откритата жертва е мъртва от два дни. Разбирате ли? Два дни. Убиецът отдавна е напуснал.
— Откъде знаеш? — извика същият мъж.
— Млъкни и ме чуй — отвърна Д’Агоста. — Ще измъкнем всички навън. Ако не успеем да отворим вратата отвътре, ще го направят отвън. Може да отнеме няколко минути. През това време искам да се отдалечите от вратата, да се съберете на едно място, да намерите здрави столове и да седнете. Разбрано? Тук не можете да помогнете с нищо.
Райт пристъпи в осветеното пространство.
— Вижте какво, полицай — каза той, — трябва да излезем оттук. Иполито, отвори вратата, за Бога!
— Един момент! — отвърна рязко Д’Агоста. — Доктор Райт, моля ви да се върнете в групата. — Той огледа едно по едно ужасените лица. — Има ли лекар между вас?
Не последва отговор.
— Медицински сестри? Санитари?
— Имам известна представа от оказване на първа помощ — обади се някой.
— Чудесно. Господин…
— Артър Паунд.
— Паунд. Вземете един-двама доброволци да ви помогнат. Има няколко премазани. Бих искал да разбера колко са и в какво състояние. Един от моите хора до входа на изложбата, казва се Бейли, ще ви помогне. Той има фенерче. Трябва ни и доброволец, за да съберем свещи.
От сумрака пристъпи млад, дълъг като върлина мъж в изпомачкан смокинг. Престана да дъвче и преглътна.
— Аз ще помогна — каза той.
— Име?
— Смитбек.
— Чудесно,
— Разбира се.
Кметът също пристъпи напред. Лицето му беше оплескано с кръв, а под едното му око имаше голям морав оток.
— Нека помогна — промълви той, Д’Агоста го погледна изненадан.
— Кмете Харпър! Май не е зле да се погрижите за всички. Успокойте ги.
— Разбира се, лейтенант.
Радиостанцията му отново запищя и той я грабна.
„Д’Агоста, тук Кофи. Д’Агоста, чуваш ли ме? Какво става там, по дяволите? Докладвай!“
Д’Агоста заговори с раздразнение:
— Слушай, няма да повтарям сто пъти. Има най-малко осем мъртви, може и повече, и неопределен брой ранени. Предполагам, че знаеш за затиснатите под вратата. Иполито не може да отвори проклетата врата. Тук има трийсет-четирийсет души. Включително Райт и кметът.
„Кметът! Мамка му! Слушай, Д’Агоста, системата тотално блокира. Ръчното устройство не се задейства и от тази страна. Ще извикам екип с ацетиленова горелка, за да ви измъкнем. Може да отнеме повечко време. Тази врата е яка като на банков трезор. Кметът добре ли е?“
— Добре е. Къде е Пендергаст?
„Нямам представа.“
— Кой друг е затворен в периметъра?
„Още не знам — отвърна Кофи. — В момента ми докладват. Би трябвало да има хора в компютърната зала и в командния пункт — Гарсия и още няколко. Може би има хора и по другите етажи. Тук има няколко цивилни и пазачи. Тълпата ги изтласка. Някои са в тежко състояние. Какво, по дяволите, стана в изложбата, Д’Агоста?“
— Откриха трупа на един от моите хора върху една от витрините. Изкормен — също като предишните. — Той замълча и добави с горчивина: — Ако беше ме оставил да огледам, нямаше да се случи нищо.
Радиото изписука и млъкна.
— Паунд! — извика Д’Агоста. — В какво състояние са пострадалите?
— Един е жив, но е в тежко състояние — отговори Паунд, приклекнал до едно неподвижно тяло. — Останалите са мъртви. Стъпкани. Може би един-два инфаркта, но не съм съвсем сигурен.
— Направи каквото можеш за живия — каза Д’Агоста.
Радиото забръмча.
„Лейтенант Д’Агоста? — прозвуча хриптящ глас. — Обажда се Гарсия от командния пункт, сър. Имаме…“
Гласът изчезна сред взрив от смущения.
— Гарсия! Гарсия! Какво става? — изкрещя Д’Агоста.
„Съжалявам, сър, батериите на мобилния предавател са слаби. Имаме връзка с Пендергаст. Свързвам ви с него.“
„Винсент“ — чу се познатият провлечен говор.
— Пендергаст! Къде си?
„В подземието, сектор двайсет и девет. Разбрах, че е прекъснало осветлението в целия музей и че сте заключени във втора клетка. Боя се, че и аз имам лоши новини. Би ли се изтеглил встрани, за да говорим по-спокойно?“
Д’Агоста се отдалечи от тълпата.