Реликвата

Чайлд Линкълн

— Да използваме отново влакната — отговори тя.

— Предишния път не се хвана на номера.

— Но този път не се опитваме да го хванем в капан. Само искаме да го примамим зад ъгъла. Ще застанете в дъното на коридора готов за стрелба. Ще пръснем само няколко влакна в единия край и ще устроим — как го наричате? — в другия край.

— Примамка?

— Точно така — примамка. И ще се спотаим в тъмното. Когато се появи, ще насоча миньорската лампа насреща му, а вие ще стреляте.

— Става. А как ще разберем, че се е появило? Ако коридорът е толкова дълъг, колкото твърди доктор Фрок, може да не усетим навреме миризмата

му.

Марго не отговори.

— Рисковано е — съгласи се накрая тя.

Известно време никой не каза нищо.

— В дъното на коридора има стъклена витрина — обади се Марго. — В нея се излагат нови книги от служителите в музея, но госпожа Рикман не полага особени грижи да я поддържа. Сигурно не е заключена. Можем да поставим вързопа вътре. Съществото може да търси кръв, но се съмнявам, че ще устои на изкушението. Щом се опита да разбие витрината, стреляйте.

— Съжалявам — отговори след кратка пауза Пендергаст, — но ми се струва прекалено нагласено. Отново трябва да си зададем въпроса: ако аз се натъкна на подобна клопка, ще се досетя ли, че е капан. В този случай отговорът е положителен. Трябва да измислим нещо по-хитро. Всеки следващ капан, в който използваме влакна за стръв, ще предизвика съмненията му.

Марго се облегна на хладната мраморна стена.

— Притежава остър слух и силно обоняние — каза тя.

— Е?

— Може би най-простият подход е най-добър. Ще използваме самите себе си за стръв. Ще вдигнем някакъв шум. Ще разговаряме на висок глас. Да му се сторим лесна плячка.

Пендергаст кимна.

— Като яребица, която се преструва, че крилото й е счупено, за да заблуди лисицата. А как ще разберем, че е там?

— Ще включваме от време на време фенерчето. Ще го размахваме, осветявайки коридора. Ще използваме слабата степен — може да го подразни, но няма да го прогони. А ние ще можем да го забележим. То ще си помисли, че се оглеждаме за посоката. И когато се насочи към нас, аз включвам миньорската лампа, а вие започвате да стреляте.

Пендергаст се замисли.

— А ако се появи от противоположната посока? Зад нас?

— Коридорът свършва до служебния вход на Залата на тихоокеанските народи — обясни Марго.

— Значи ще сме заклещени в края на коридора без изход — неодобрително каза агентът. — Това не ми харесва.

— Дори да не сме заклещени — отвърна Марго, — няма да успеем да се спасим, ако не го улучите. Според екстраполатора може да се придвижва със скоростта на хрътка.

Пендергаст отново се замисли.

— Знаете ли, Марго, този план може и да успее. Измамно елементарен е като натюрморт на Сурбаран или симфония от Брукнер. Щом това същество е унищожило цял спецекип, вероятно има самочувствието, че хората не биха могли да му сторят кой знае каква злина, и няма да е особено предпазливо.

— При това е ранено, което може да го забави.

— Да, ранено е. Предполагам, че Д’Агоста го е прострелял, а може и някой от екипа да го е улучил един-два пъти. Може би аз също успях да го уцеля. Не мога да бъда сигурен. Но ако е ранено, това го прави още по-опасно. Бих се изправил по-скоро срещу десет здрави лъва, отколкото срещу един ранен. — Той разкърши рамене и посегна към пистолета си.

— Да вървим, моля ви. Не съм спокоен сред мрака с този вързоп на гърба. От сега нататък ще използваме само фенерчето. Бъдете много внимателна.

— Защо не ми дадете

миньорската лампа, за да ви е по-лесно с оръжието? — предложи Марго. — Ако го срещнем неочаквано, ще се наложи да го прогоним със светлината.

— Ако е тежко ранено, надали нещо ще е в състояние да го прогони — отвърна Пендергаст и й подаде лампата.

Тръгнаха безшумно по коридора, завиха на ъгъла и влязоха през служебната врата в Залата на древните бозайници. На Марго й се струваше, че тихите й стъпки отекват като изстрели върху излъскания каменен под. Подредените в редици стъклени витрини отразяваха слабата светлина на фенерчето: гигантски лос, котки с остри като саби зъби, страховити вълци. В средата на галерията се извисяваха скелети на мастодонти и мамонти. Двамата се приближиха крадешком към изхода на залата. Пендергаст беше насочил пистолета в готовност за стрелба.

— Виждате ли вратата в дъното с надпис „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ“? — прошепна Марго. — Зад нея е коридорът, в който се намират командният пункт, служебните помещения и компютърната зала. Зад ъгъла е дългият коридор, където можете да устроите своята примамка. — Тя се поколеба. — Ако съществото е вече там…

— По-добре да бях останал в Ню Орлийнс, госпожице Грийн.

Двамата влязоха през служебния вход в сектор 18 и се озоваха в тесен коридор с множество врати. Пендергаст освети пространството пред тях: нищо.

— Ето там — каза Марго и посочи една врата вляво. — Командният пункт.

Докато минаваха покрай вратата, тя чу гласове.

Минаха покрай друга врата с надпис „ЦЕНТРАЛЕН КОМПЮТЪР“.

— Тези вътре са много лесна плячка — каза тя. — Няма ли да…

— Не — прекъсна я той. — Нямаме време.

Завиха зад ъгъла и спряха. Пендергаст освети коридора с фенерчето.

— Какво е това там?

По средата на коридора на светлината на фенерчето насреща им насмешливо проблясваше масивна стоманена аварийна врата.

— Добрият доктор сбърка — измърмори Пендергаст. — Клетка две разделя коридора на половина. Това там е краят на периметъра.

— На какво разстояние е? — тихо попита Марго.

Пендергаст присви устни.

— Доколкото мога да преценя — най-много петдесет метра.

— Достатъчно ли е?

— Не. Но трябва да стигне. Хайде, госпожице Грийн, да застанем на позиция.

В подвижния команден пункт беше задушно. Кофи разкопча с рязък жест горното копче на ризата и разхлаби вратовръзката си. Влажността сигурно беше сто и десет процента. От двайсет години не беше виждал такъв дъжд. Канализациите изригваха като гейзери и водата стигаше до главините на колелетата на аварийните коли.

Задната врата се отвори и на входа застана мъж в униформата на спецекипа.

— Сър?

— Какво има?

— Хората искат да знаят кога се връщаме вътре.

— Да се връщате вътре ли? — изрева Кофи. — Да не сте се побъркали? Четирима от вашите току-що бяха убити, разкъсани на парчета като хамбургери!

— Но, сър, вътре все още има заклещени хора. Може би ще успеем…

Кофи се нахвърли срещу мъжа с обезумял поглед и от устата му полетяха слюнки.

— Ти не разбираш ли? Не можем да се разхождаме вътре, както ни скимне. Изпратихме толкова хора, без да знаем какво им предстои. Трябва да се възстанови електрозахранването и да се включат системите, преди да…