Само за мъже
Шрифт:
— Това е известно — отвръщам, като се вслушвам в тихото бръмчене на джезвето.
— Да, като външен феномен. Обаче не като зареждане на пространството с психически взрив. А тоя взрив се трупа и трупа — от една страна, озлоблението, от друга — страхът, и когато тия два елемента пренаситят планетата до критичната точка, ще бъде достатъчна само една дребна искра, за да се разрази катастрофата.
— Щом си взел да мислиш за катастрофата, по-добре намисли как да я избегнем.
— Намислил го бях още навремето, още в гимназията. Бяхме решили с един приятел да основем тайна всемирна
— Мъдър проект — признавам, като продължавам да се вслушвам в песента на джезвето, станала по-звучна.
— Не твърдя, че е мъдър, но идеята ме е занимавала. Бедата е, че тия злостните нямат брой и че премахнеш ли един, на негово място изскачат двама и насилието ражда само насилие. Там е драмата на тероризма. На психическата зараза трябва да се реагира с психическа дезинфекция.
— Че това се прави: вместо да ликвидираме злостните, разобличаваме ги.
— Но дали е достатъчно ефикасно? Не мислиш ли, че прекалено се ровим в мръсотията, полемизираме с пея, критикуваме, затъваме в подробности. Когато почнеш прекалено да се занимаваш с мръсника, ти влизащ в неговата орбита, той те обсебва, настанява се в мислите и преживяванията ти, значи постига своето…
— Тогава да се правим, че не го виждаме… — предлагам, като се отправям към котлона.
— Да не му доставяме радост, като му обръщаме прекалено внимание — уточнява Петко. — Да покажем, че той не е властен да ръководи намеренията и действията ни. Това ще го вбесява. А вбесяването е форма на саморазпадане, на самоунищожение…
— Пак обобщения и абстракции…
— А какво е според тебе конкретното в случая? — запитва гостът.
— Ами конкретното е, че си захвърлил рецептата на тероризма, но не си намерил никаква друга.
— Намерил съм. Само че ти пак ще кажеш: абстракция. Принципът винаги е абстракция, което не му пречи да бъде от съдбоносно значение.
Разбърквам с лъжичка кафето. Това за момента ми се струва по-полезно, отколкото да възразявам.
— На хората трябва да се даде една мисъл, разбираш ли? — чувам зад гърба си глухия глас на Петко. — Една мисъл, силна, проста и убедителна. Една спасителна мисъл, която да обсеби съзнанието им. А щом обсеби съзнанието им, те непрестанно ще я повтарят и непрестанно ще насищат с нея пространството. Една идея-светкавица, излъчвана едновременно от милиони хора, един ураган, който да очисти пространството и да помете силите на мрака.
— Само че идеята, естествено, още не сме я намислили…
— Напротив, съвсем ясна ми е. Но въпросът е голямото съдържание да бъде сведено до нещо крайно лаконично и пределно могъщо, кратко и силно като светкавицата, една идея-мълния, разбираш ли?
Той млъква и аз, като се обръщам към вратата, откривам причината. Лиза е влязла безшумно и гледа към госта малко изненадано, но съвсем не до степента на стрес.
— А, Лизавета! — произнася Петко, сякаш той и Лизавета са се разделили одеве на трамвайната спирка.
— Я, Петко! — отзовава се тя в почти същия тон. — Ама вие се познавате…
— Май че от доста години —
— Ами че ето я под носа ви, Тони! — показва ми жената тенекиената кутийка, която действително стои на видно място върху шкафчето.
Лиза се заема да довърши сервирането, което ми дава възможност да се върна на любимото си място и да запаля.
— Не си ли забелязал — подхваща наново гостът, — че ние винаги прекалено обсъждаме поведението на другите, вместо да отделяме повече време за собственото си поведение.
Той сякаш съвсем е забравил присъствието на дамата, привлечен от нишката на мислите си.
— Ако е до критикуване, и ти критикуваш — забелязвам.
— Всички го правим — признава Петко. — Казваш си, че не бива, и докато се усетиш, отново си хлътнал в потока на общата инерция.
— Щом човек има основание да негодува…
— Това не е негодувание — прекъсва ме гостът. — Това не е отпор на злото. Това е клюкарски бъбреж, самозадоволяващо се злословие. Сърби ни и се чешем, и ни е приятно, че ни сърби, защото това ни дава възможност да се чешем. Ровим се в боклука уж от възмущение, но гнилият му дъх леко ни опиянява… И насищаме пространството с добавъчна смрад.
— Още не си влязъл и почна с разсъжденията — забелязва свойски Лиза, като му поднася кафето.
— Не почвам, а продължавам — уточнява Петко. — Продължавам един разговор отпреди доста години.
Известно време пием кафе и пушим мълчаливо. Сетне се сещам, че тия двамата навярно чакат да ги освободя от присъствието си.
— Ще изляза за малко — казвам, като ставам.
— Няма къде да излизате — възразява Лиза с доста категоричен тон, какъвто не е използувала досега спрямо мене. — Обедът е готов, а навън е студено.
— Ако го правиш от тактичност, наистина съвсем излишно е — присъединява се и гостът. — Аз наистина имам да кажа няколко думи па Лизавета, но те не са тайна. Свои хора сме.
— Най-първо да обядваме — предлага дамата.
Тя тръгва да шета, а ние продължаваме да бъбрим, в смисъл че Петко продължава излиянията си, а аз слушам. После обядваме, после пак пием кафе, додето накрая приятелят ми се сеща за какво е дошъл.
— Исках да те попитам, Лизавета, дали не си променила решението си…
— Не съм.
— Понеже мина доста време оттогава, рекох си, че може да си го променила…
— Не съм.
— Това исках да знам. Донесох ти малко пари. Не за тебе, разбира се, за детето…
— Щом са за детето, ще ги взема. Не съм в такова положение, че да откажа — произнася безучастно жената.
— Значи все пак не съм идвал напразно — заключава философски Петко и става.
— Чакай де, къде тръгна? — спирам го.
— Ще вървя. Искам да хвана по-ранен влак.
Той прави две неловки крачки към Лиза, но тя му е обърнала гръб и стои до прозореца, загледана в смътните очертания на ореха, прозиращи през бялото перде. Гостът спира колебливо, после изважда нещо, увито в евтин син плик, и го поставя върху шкафчето с котлона. Тоя евтин плик, доста измачкан и очевидно дълго въргалял се по джобовете, и тази висока самотна фигура, и тая неловкост на израза…