Само за мъже

Райнов Богомил Николаев

— Какво… Какво има? — запита едва чуто той с глас, напомнящ по-скоро хъркане.

— Делегация — обяви звънко Лиза. — Дошли са да ви връчат орден.

При тия думи тя направи зад гърба си нетърпелив знак с ръка към групата, в смисъл приближете се де, и тримата неловко пристъпиха напред, тъй неловко и неохотно, та се наложи Лиза да подбутне леко този, дето носеше кутийката, за да го подсети да заеме полагащото му се при подобна церемония челно място в колоната, и той, разбрал най-сетне цялата важност на мисията, се изстъпи пред другите и вдигна с показен жест кутията, готов да я поднесе на болния, само че жестът се оказа малко преждевременен, тъй като думите, които

трябваше да го придружат, засега още не бяха намислени, и човечецът, докато се мъчеше да ги намисли, стоеше вдървен в своя театрален жест, като герой на пантомима.

Болният все тъй напрегнато следеше групата ни и най-вече странната поза на тоя с кутията, като че се силеше да вникне в смисъла на пантомимата.

— Орден са ви донесли, награждават ви — опитваше се да му помогне Лиза, като за по-голяма яснота сочеше същата тая кутия, тържествено червена, макар и вече доста овехтяла от въргаляне из канцеларския прахоляк.

Подтикван от бодрите възгласи, болният накрая втренчи поглед, накъдето трябваше, сиреч към кутията, и макар точният смисъл на церемонията да му се изплъзваше, но вече бе разбрал, че се касае за нещо важно, нещо последно и съвсем заключително за целия му живот, защото се опря с две ръце на леглото и опита да се изправи.

— Чакайте, аз ще ви помогна — спусна се към него Лиза.

Но Допотопния не искаше да му помагат, особено в такъв миг, когато му предстоеше да посреща някого лице в лице. Той напрегна сили и съумя да ги събере в тия две изтощени, забити в дюшека ръце, и бавно се повдигна, опрял гръб на възглавницата и втренчил очи в протегнатата ръка на оня пред нас.

Дали този жест му се бе сторил като някакъв последен призив за тръгване, или по-скоро бе помислил, че го приканват да дава отчет — да дава отчет за какво? — за своята бойна част или за едно минало, от което не бе се отрекъл, или за верността си към онзи там, дето смътно се открояваше в полумрака върху стената, загърнат също като него в шинел — защото такава бе тая генерация — на хора в шинели, — но лицето му изведнъж доби някакъв достоен, почти тържествен израз, сякаш невидим полъх бе изличил гримасата на болестта и страданието.

Загърна се машинално с фронтовата дреха, за да си придаде подходящия за случая стегнат вид, сетне ни погледна с прояснен поглед и устните му се раздвижиха.

— Да — каза той.

Думата прозвуча достатъчно ясно и все пак новодошлите не разбраха. Сега пък те не разбираха и гледаха въпросително към Допотопния, докато Допотопния гледаше към оня с протегнатата ръка, вземайки го очевидно за пълномощник на това множество хора, на тая навалица, нахлула внезапно в стаята му.

Те се гледаха така — болният и новодошлите — в продължение на един безкраен миг напрегната тишина. Гледаха се и не разбираха, додето най-сетне Неси отново набра сили и за да разпръсне всяко недоумение, добави:

— Отговарям.

А понеже ония продължаваха да го гледат, сякаш чакаха още нещо, и понеже недоумението трябваше да се разсее докрай, болният за трети път пое дъх и поясни:

— Борис Несторов отговаря.

Краят на фразата бе произнесен с някакво върховно усилие, защото, макар Допотопния да бе поел дъх, но дъхът му не стигаше и той с някакъв мъченически израз отвори уста, за да се запаси с една последна глътка живот, колкото за да може да издържи, додето се изясни всичко, и отправи към потона лице, сякаш търсеше да се залови за нещо, и погледът му наистина успя да се хване за това единственото, което съзря в полумрака — тънкият лъч светлина, прииждащ иззад завесата, — и очите се плъзнаха по лъча, сякаш измерваха здравината

му, но той бе наистина твърде тънък, тоя лъч, за да удържи това едро тяло, особено сега, когато то изведнаж бе страшно натежало, и болният, изглежда, осъзна цялата невъзможност на порива си и главата му примирено се отпусна надолу, а масивното туловище инертно се свлече върху възглавницата и аз усетих, че тишината в стаята вече е станала тишината на смъртта, докато оня пред нас продължаваше да подава кутията, вдървен в своя абсурден жест.

* * *

— Антоне, вика те главният — съобщава Янков.

— А ти?

— Ами аз току-що бях там.

Щом току-що е бил там, значи току-що ме е натопил. И даже се сещам за какво.

Тъкмо преди да вляза при главния, се сблъсквам със Стаменов, оня, холеричния, който излиза от кабинета. Той поема десницата ми и започва да я разтърсва с една енергия, значително превишаваща необходимия волтаж.

— Много, много сме ви благодарни за помощта — говори шефът, — макар че и нас малко ни понасолихте. Обаче справедливо беше и най-важното, нещата вървят към оправяне.

Той се впуска подробно да обяснява по кой точно начин нещата вървят към оправяне, но внезапно поглежда часовника си и вероятно се сеща, че трябва да бърза за другаде, защото скъсява изложението с изтъркания нищо неозначаващ въпрос:

— Кога ще наминете пак към нас? Сега настъпва най-хубавото време, пролет е…

— Бих дошъл и за по-дълго — промърморвам малко ненадейно за самия себе си. — Ако имате там някоя многотиражка…

— Какво, карат ли ви се? — поглежда ме с участие холерикът.

— Напротив, хвалят ме. Но така ми е вкиснало…

— Ами хайде де! Идвайте! И защо многотиражка? Като сме провинция, да не сме толкова загубени. Ние също имаме всекидневен печат.

Той отново ми разтърсва ръката, този път още по-силно и с възклицание като „сериозно, нали?“ и „да го смятаме за решено!“, тъй че аз даже малко се поизплашвам, като си викам: що ми трябваше и как тъй ми скимна.

— Браво бе, Павлов, ти си ми приготвил нова беля! — приветства ме радушно главният, като размахва под носа ми някакви машинописни листа, които май наистина са моя продукция.

И той се вдига от стола, убеден от дългогодишен опит, че решиш ли да кипваш, най-добре е да избереш стоящото положение.

— Само че утре, като затекат протестите и възраженията, телефонът ще задрънчи не в твоята стая, а тук, при мене! — изкрещява главният. — И ще трябва да си зарежа цялата друга работа, за да давам обяснения! Да давам обяснения вместо тебе, Павлов! Като че ли единственият отдел па тоя вестник е вашият и като че си нямам друга работа!

Той ме поглежда така, сякаш се готви да ми тегли някоя, но поема въздух и се овладява. Просто странно как умее да се овладява този избухлив човек, след като веднаж е избухнал. Навярно като си припомня съвета на лекаря:… и избягвайте вълненията, защото при вашето сърце и с това повишено кръвно…

Той се овладява, обаче прави това с усилие и едва след като бръква дълбоко с две ръце в джобовете на панталона си. Не знам дали стиска юмруци вътре в тия джобове, или търси там някакви доводи, но, изглежда, е първото, защото обикаля бюрото, приближава към мене и без да вади юмруците, запитва:

— Или може би този материал за Западния парк не е твой?

— Мой е.

— А защо не си цитирал отговора на съвета?

— Цитирал съм го.

— Взел си точно две изречения, колкото да се подиграеш. А Янков казва, че от съвета приемат критиката и дори по телефона са се обадили, че вече правят необходимото…