Само за мъже
Шрифт:
Преди известно време в редакцията се бе получило писмо, критикуващо остро произволите и бита на директора на завода. Посланието не бе подписано, тъй че го препратих, дето му бе мястото — в папката за анонимките. Скоро обаче пристигна второ писмо, този път подписано „група работнички“ и засягащо не само личността на директора, но и провалите в производството. Подир което, за да не се забърка някоя каша, Янков нареди:
— Абе, Антоне, я прескочи да видиш каква е работата.
Заводът отвън поне не подсказва нищо нередно. Обичайният портал с обичайната
Добирам се без особени формалности до бюрото на секретарката, която също без формалности ме пуска при началството.
Кабинетът е неприветлив и гол, ако не смятаме портретите и един календар с репродукция на промишлена тема. Мястото на шефа е празно, тъй като шефът стърчи до телефонния апарат със слушалка в ръка. Бегъл поглед по мой адрес и вяло мъмрене по адрес на слушалката:
— Разбрах.
Той е престанал да ми обръща внимание, но все още държи слушалката.
— Да де, разбрах.
Сивият му тергален костюм е призван да придава представителен вид, обаче както е измачкан в лактите и в колената, трудно може да постигне целта си. Лицето па директора е небръснато и уморено. Изпитвам подозрението, че на излизане от къщи е забравил да се наплиска на чешмата.
Той оставя най-сетне телефона, изслушва с без-участие късото ми обяснение и вяло посочва едно кресло до прозореца.
— Кафе и коняк не мога да ви предложа. Ако искате един швепс…
Вероятно е натиснал звънеца на бюрото. В кабинета влиза секретарката.
— Донесете швепс — нарежда шефът.
И като се обръща към мене, пояснява:
— Това е любовницата ми.
Жената ме поглежда сконфузено и побързва да излезе. Невзрачна женица на средна възраст, с бледо лице и излинели сини очи.
— Предполагам, че в писмото се говори и за любовница — забелязва равнодушно директорът. — В по-раншните се говореше.
— Кои „по-раншни“?
— Ами, най-различни. До местния вестник, до други инстанции…
Телефонът иззвънява. Небръснатият, който се е приготвил да седне в насрещното кресло, отново се връща към бюрото и вдига слушалката.
— Аз съм, да… Слушам…
Секретарката внася цинкова табличка с бутилки тоник и чашка, напомняща бурканче за конфитюр. Оставя лакомството на масичката пред мене с едно неловко „заповядайте“ и излиза. Съвсем невзрачна. Безцветна като изгледа от прозореца. И като любовницата на баща ми.
Онзи до бюрото продължава да държи вяло слушалката нейде в съседство с ухото си. Имам чувството, че само я държи, а всъщност си доспива, додето не произнася апатично:
— Как „нищо не правим“? Хората се съдират от работа…
Той замълчава, вероятно прекъснат от насрещния словесен поток, сетне наново се обажда малко по-разсънено:
— За което са ни дали суровина, него произвеждаме… Ами че щом другото е по-важно, да ни осигурят памук. С трици не се ловят маймуни… Какво?… Че как да не сме настоявали? Един тон хартия сме
Разговорът продължава още някое време, додето накрая небръснатият измърморва едно „за какво ще се сърдя, свикнал съм“ и оставя слушалката. Сетне сяда в креслото насреща ми, но гледа не към мене, а нейде встрани, сякаш продължава спора наум и сякаш именно там, встрани, е застанал невидимият му опонент.
— Както виждате, проверките и без вас ми ги правят — промърморва директорът и поглажда с ръка брадата си, за да се увери, че наистина е небръснат. — От най-различни места. И по десет пъти на ден. А вие за вашата проверка не е зле да се поразходите. Отбийте се при партийния, при профсъюзния, идете оттатък при работничките — изобщо чувствайте се у дома си. А като се уморите, върнете се тук. Ще се поразходим, ще ви покажа вилата си. Нали в писмото пише и за вилата?
Така че шляя се известно време из завода, придружен от партийния секретар. „Директорът и партийният секретар са си плюли в устата“ — предупреждаваше писмото. Изглежда, тук всички са си плюли в устата, защото навсякъде е едно и също — всеки е потънал до гуша в работата си и никой не ми обръща внимание.
— Свикнали са — пояснява партийният. — Омръзнало им е от проверки.
— Все пак доносите трябва да имат някаква причина.
— Причини — много.
— Например?
— Абе например, че директорът не е тукашен. Има местни, които смятат, че този пост си е техен. „Абдали ли сме, та да ни пращат човек от София.“
— А „човекът от София“ как е?
— Ами като жив човек. Има ли човек без кусури. По-остър е от необходимото, запънал се е да намали щата и да увеличи заплатите, а отгоре не дават, създаде се известно текучество…
— А няма ли недоволни работнички? — питам по едно време.
— Намират се. От уволнените. В другия завод работата е по-добре платена, но по-тежка. Работливите бягат от нас, а ленивите гледат да си седят тука. Изгониш ли някоя, става ти враг за цял живот.
— Иначе всичко е наред…
— Нищо не е наред. И с асортимента сме зле. Само че причината не е в директора. Ако беше в директора, работничките първи щяха да скочат, нали губят премиални…
Всичко това ми е познато. В едни или други варианти. Но познато или — не, длъжен съм да го установя. Тъй че продължавам до пълно изчерпване на въпросите.
Обедната почивка вече е започнала, когато се настаняваме с директора в раздрънканата черна волта.
— Накъде, другарю директор? — пита шофьорът, едва седнал зад кормилото.
Шофьорът от младата генерация: с дълги коси и увиснали мустаци, като участник в джазов състав.
— Карай на вилата.
Момъкът следва до някое време асфалтираното шосе, после отбива в някакъв мек път. Наблюдавам през прозореца ръждивата шума на храсталака по липса на друго занимание. Директорът мълчи. Няма начин човек да говори, додето дреме.