Само за мъже

Райнов Богомил Николаев

— Става дума не за вас и за мене, а за човечеството. Нали човечеството трябва да оцелее?

Той мълчи няколко секунди, сякаш размисля струва ли си да отговаря на такъв глупак или не. Сетне произнася:

— Задачата, млади момко, не е да оцелеем. Задачата е да победим.

— Но как можем да победим, ако не оцелеем?

— Именно — кима Несторов, като че е очаквал тъкмо това възражение. — Всички опортюнисти открай време все така са поставяли въпроса: дайте и този път да се запазим. Иначе как ще продължим борбата. Но аз ви питам: какъв смисъл да се пазим, щом няма да водим борба?

Разбира се, той не пита. Той само ми натрива носа. И сметнал, че с последната фраза достатъчно го е натрил, става бавно и с някак тържествени стъпки потегля към алеята,

без да си прави труд да се сбогува.

Проследявам го с поглед, колкото да се уверя, че и Бореца се е запътил към клуба. Изглежда, те двамата с Димов се мъкнат все по едни и същи места, но спазвайки някаква определена дистанция помежду си в минутите и разстоянията.

Слънцето вече се е вдигнало високо в бялата мъглявина на небето. Едно оранжево слънце, като нажежен метален диск, започнал да изстива. То е толкова изстинало, че можеш да го гледаш без тъмни очила, сякаш вече не е нашето дневно светило, а огромна портокалова луна.

— Е, какво, наиграхте ли се? — питам децата, като ги улавям за ръце.

Въпросът е съвсем глупав, понеже те през цялото време са били пред очите ми, самотни и сякаш забравени от някого тук, до входа на градината. Но нали трябва да се говори нещо.

— Няма на какво да играем — казва малкият със звънкото си гласче.

— А в интерната има ли?

— Има — отвръща Гошко без ентусиазъм.

Обедът все пак създава известно оживление благодарение на Лиза, а също и на кюфтетата.

— Чичо, защо не пуснеш телевизора? — запитва по едно време съвсем нетактично Румяна.

Как да го пусна, след като съм излъгал съквартирантката си, че телевизорът не работи. Излъгал я бях още в началото, от страх, че ще ми виси в стаята да гледа програмата, и за по-сигурно го бях изнесъл в коридора.

— Мисля, че е развален — избъбрям.

— Чичо, опитай, може пък да не е развален — обажда се на всичко отгоре и малкият.

Няма как, налага се да го донеса и да го инсталирам на старото място върху шкафчето в ъгъла. Оказва се за всеобща изненада, че апаратът работи. Дори и аз съм учуден:

— Я виж ти! А Жорж казваше, че бил развален — мрънкам полугласно, но тъй, че Лиза да чуе.

Малките имат късмет — скоро почва някакъв детски филм, а после Лиза тръгва с тях да ги води на сладкарница, а после, уви, идва неизбежното в образа на възпитателката и ние отпращаме децата с обещанието, че пак ще се видим, и с малко гузното чувство, че не сме ги развеселили особено.

— Тъжни деца — забелязва жената, след като сме се върнали в покоите на горния етаж.

— По-добре за тях. Ще влязат в живота без илюзии.

— Значи — да влезем в живота смачкани, понеже тепърва ще има да ни мачка?

— Ами, горе-долу…

Тя се настанява на обичайното си място в креслото и заема обичайната си поза, тая с експозицията на едрите бедра.

— Не разбирам логиката ви.

— Има време да я разберете. Не твърдя, че сте цъфнали, но навярно животът още не ви е понатъртил достатъчно.

И понеже знам, че след като се е инсталирала насреща, няма бързо да се оттегли, аз също заемам обичайното си място на леглото.

Лиза взема разсеяно една цигара от пакетчето, приготвя се да запали, обаче не запалва, а ми отправя тъмния си поглед с някаква нотка на предизвикателство:

— Трябва да ви кажа, че животът доста ме е мачкал, но без голям успех.

— Например?

— Ами още от самото начало. Пък и по-късно, когато реших да следвам. Исках да постъпя във ВИТИЗ, а майка ми настояваше да съм свършела курсове за стенография и машинопис, понеже, вика, курсовете траят само шест месеца и веднага след туй секретарското място ти е в кърпа вързано и ще почнеш да печелиш, вместо да се тътриш с години из тоя ВИТИЗ…

— Умна идея — кимам одобрително.

— Практична! — поправя ме жената.

Тя отново се готви да запали, но пак оставя цигарата, за да запита:

— Ако човек на млади години не посмее да си опита късмета в любимата професия, кога ще посмее?

— И вие си рекохте: напред към ВИТИЗ?

— Ами да. И се приготвих за приемния. А когато отидох

на приемния, в коридора беше такава навалица, че да ти призлее, но аз си казах кураж, щом толкова всякакви се явяват, защото пък и ти да не се явиш? Най-после успях някак си да се вредя и да вляза и като видях всички тия хора, дето се бяха наострили да ме изпитват, за малко да си глътна езика, но аз си рекох, кураж, не си дошла тук да си гълташ езика и когато един ме запита кое от трите стихотворения искам да кажа, аз му заявих, че ще кажа и трите, а той — за трите, вика, няма да ни стигне време, но кажете това на Дебелянов — и аз им го казах, без да ми мигне окото и при пълно самообладание, макар че те не толкова слушаха, колкото ме оглеждаха и даже някои нещо си шушукаха и аз знаех, че си шушукат за фигурата ми, но продължавах, без да мигна, и го издекламирах без грешка. Така че успях да се вредя за втория тур, а после за третия и там отново си казах урока като по ноти, макар че те пак си шушукаха, след което ми дадоха да прочета нещо от „Ана Каренина“, но едва бях прочела няколко реда и председателят рече достатъчно и аз разбрах, че нещо не е в ред, и му рекох, май че няма да стигна до последния тур, а той вика, така е, а аз го запитах защо, задето съм дебела ли, а той се усмихна едва-едва — габаритите, вика, не са най-важното, — а тогава какво, питам, нали си казах всичко без грешка, а той пак се подхилва и почва да ми обяснява, че грешки се нравели не само в думите и че зад думите имало преживяване, един вид изкара ме безчувствена и доста ме сърбеше да му кажа, че преживяванията не се състоят в блещене на очи и въздишки, но си замълчах и си тръгнах, защото къде ще излезеш наглава с цялата тая тайфа, все учени и все специалисти.

„Значи стигнахме и до биографията“, мисля си, докато я слушам разсеяно. Ако вчера се бях обадил на Беба, може би щях да бъда тая вечер при нея, но сега вече е късно, тъй като Беба отрано си уточнява програмата, особено за неделните дни.

— И какво? — питам, за да не излезе, че съвсем не я слушам. — Опитахте си късмета, извадихте празно и свихте знамената…

Тя наново е взела цигарата с намерение да запали, обаче при моя въпрос пак я оставя, за да възрази:

— Не беше точно така. Даже реших да упорствам, макар че всички бяха си плюли в устата да ме обезкуражават, и Вера, приятелката ми, викаше: къде си тръгнала с тоя задник да ми играеш Офелия? А ти, викам, откъде знаеш какъв е бил задникът на Офелия или смяташ, че героините трябва бездруго да бъдат кльощави само защото и ти си кльощава?

— Добре сте й го казали — промърморвам, за да не помисли, че съвсем не я слушам, като в същото време неволно си представям бледосиния хол на Беба и сред него самата Беба в ефирната туника и дългите найлонови чорапи.

— Решила бях да упорствам — продължава Лиза, — но тъкмо тогава един мой познат ми каза, че тия работи с упорство само не ставали, ами трябвало и акъл, а за него акъл означаваше да имаш някоя връзка, защото, вика, тук деветстотин будали се състезават за някакви си трийсет места и как, вика, си представяш при това положение, че можеш да се вредиш, ако нямаш връзка. Така че прати ме при някой си Миланов, който бил важна птица по културните въпроси и много сериозен човек. Оказа се наистина сериозен човек, толкова сериозен и строг, че още щом го видях, рекох си, тоя положително ще ме изгони, но той не ме изгони и дори ме изслуша, а после ме запита това-онова, в смисъл какво чета и каква ми е театралната култура, за да ми пусне накрая един студен душ. Ако държите, вика, да бъда искрен, ще ви кажа, че не сте за ВИТИЗ. Но аз искам! — рекох му. Ваше право, вика, но противно на поговорката, да искаш съвсем не значи да можеш. А защо да не съм за ВИТИЗ, питам го, заради фигурата ли? И заради фигурата, вика, и за още много други неща и така взе да ги нанизва, та съвсем ме обезкуражи. Значи, викам, Васко напразно ме е пратил при вас. Вие, вика, сте третата, дето ми я праща, другите две ги изгоних, тъй че мога да изгоня и вас. Във всеки случай, вика, по-скоро ще ви изгоня, отколкото да ви лъжа. Но ако искате действително да ви помогна…