Шрифт:
Снежният ангел
1983
1.
Аличе Дела Рока мразеше ски училището. Мразеше, дори по време на коледната ваканция, да се събужда в седем и половина сутринта, мразеше и баща си, който я гледаше втренчено и клатеше нервно крака си под масата, сякаш за да й каже да закусва по-бързо. Мразеше вълнения чорапогащник, който й боцкаше на бедрата, специалните ръкавици, които не позволяваха на пръстите й да се
— Ще го пиеш ли това мляко или не? — отново попита баща й.
Аличе изгълта три пръста горещо мляко, което първо й опари езика, после гърлото и накрая стомаха.
— Добре. Днес трябва да покажеш коя си! — каза баща й и я изтика навън.
„И коя съм?“, помисли си тя. Приличаше на мумия в зелената грейка, разкрасена с фосфоресциращи рекламни надписи. В този час на деня беше минус десет градуса. Мъглата обгръщаше всичко наоколо и на нейния фон слънцето представляваше само един малко по-сив диск. Аличе усещаше млякото да бълбука в стомаха й, докато потъваше в снега със ските на рамо. Тях всеки трябва да си ги носи сам, поне докато не стане толкова добър, че това да го прави друг вместо него.
— По-внимателно със ските, че ще убиеш някого! — каза баща й.
В края на сезона ски клубът подаряваше на курсистите значка със звезди. Всяка година по една нова звезда — от четиригодишна възраст, от момента, в който си достатъчно висок, за да седнеш на лифта, докато навършиш девет и можеш спокойно да се качиш на него и без чужда помощ. Три сребърни и три златни звезди. Всяка година нова значка, която ти показва, че си вече малко по-добър и малко по-близо до състезанията, които ужасяваха Аличе. Мислеше за тях още когато имаше само три звезди.
Срещата беше пред лифта точно в осем и половина, когато започват да работят съоръженията. Децата от курса на Аличе бяха вече там, застанали в кръг, всички еднакви като войничета, увити в униформите си и вдървени от студа и от недоспиването. Забиваха щеките в снега и се облягаха на тях, като ги опираха под мишниците си. С висящите си отстрани ръце приличаха на събрани на едно място плашила. Никой нямаше желание да говори, най-малко Аличе. Баща й я потупа силно два пъти по каската, сякаш за да я забие в снега, и каза:
— Надмини ги всички и не забравяй — тежестта напред, ясно ли е? Тежестта напред!
„Тежестта напред“, като ехо прокънтяха думите в главата на Аличе.
След това, като сгряваше с дъх шепите си, той си тръгна. Скоро щеше да се прибере вкъщи на топло да си чете вестника. След не повече от две крачки мъглата го погълна.
Аличе остави ските си да паднат как да е на земята. Ако баща й я беше видял, щеше да я направи на нищо пред всички. Преди да блокира обувките в автоматите, Аличе ги изчисти с щеките от насъбралия се на подметките сняг.
Вече й се пишкаше. Усещаше, че
Всяка сутрин се случваше едно и също. След закуска се затваряше в тоалетната и се напъваше и напъваше, за да се изпразни от всичката урина. Оставаше седнала на тоалетната чиния и напрягаше коремните си мускули, докато не я заболеше главата и не й се стореше, че очите й ще излязат от орбитите като вътрешността на зрънце грозде, когато го натиснеш. Пускаше докрай водата, за да не може баща й да я чуе. Напъваше се, стиснала юмруци, за да изцеди и последната капка.
Оставаше седнала така, докато той не започнеше да блъска по вратата на банята и да крещи:
— Какво става, госпожице, приключихме ли вече, че и днес закъсняваме?
Така или иначе нямаше никакъв смисъл. Щом стигнеше до края на първия влек, винаги започваше толкова да й се пишка, че се налагаше да свали ските, да приклекне в пресния сняг малко встрани от другите, да се престори, че си затяга обувките, и да се облекчи. Натрупваше малко сняг около събраните си крака и се изпикаваше. През грейката, през чорапогащника, под погледите на съкурсниците си. Накрая Ерик, треньорът, казваше:
— Е, както винаги чакаме Аличе.
„Истинско облекчение“, мислеше си всеки път, когато приятната топлина се стичаше по замръзналите й крака.
„Щеше да е облекчение, ако не се вторачваха всички в мен — продължаваше да си мисли. — Рано или късно ще се усетят. Рано или късно ще оставя жълто петно след себе си. И всички ще ми се подиграват.“
Един от родителите се приближи до Ерик и го попита дали не е много мъгливо днес, за да се качват догоре. Аличе наостри уши с надежда, но Ерик отговори с прекрасната си усмивка:
— Мъгла има само тук — каза той. — На върха слънцето е толкова силно, че напуква камъните. Кураж, всички нагоре!
На лифта Аличе седна до Джулиана, дъщерята на един от колегите на баща й. По време на качването не си говореха. Не си бяха нито симпатични, нито несимпатични. Нямаха нищо общо, освен факта, че не искаха да са на това място в този момент.
Чуваше се единствено шумът на вятъра. Той брулеше връх Фраинтеве в ритъма на металическия звук, издаван от въжето, на което висяха Аличе и Джулиана с мушнати в яките на якетата брадички, за да се топлят с дъха си.
„Не ти се пишка, повтаряше си Аличе. Това е само студът.“
Но колкото повече се приближаваше върхът, толкова повече шишът, който усещаше в корема си, се забиваше в тялото й. Дори беше нещо повече. Този път не само й се пишкаше.
„Не, това е само студът, не може пак да ти се ходи по голяма нужда. Преди малко ходи до тоалетна, нали?“
Върна й се малко преседяло мляко в устата и Аличе го преглътна с отвращение. Ужасно й се ходеше до тоалетна, не можеше да издържи.
„Има още два лифта до заслона. Няма да мога да се стискам чак дотам“, помисли си тя.