Самотата на простите числа
Шрифт:
Джулиана повдигна пречката на влека и двете седнаха на ръба, за да могат да слязат. Когато ските й докоснаха земята, Аличе се отблъсна с ръка, за да се отдалечи от седалката на лифта.
Не се виждаше нищо на повече от два метра напред. И дума не можеше да става за слънце, което напуква камъните. Всичко беше бяло, само и единствено бяло, нагоре, надолу, встрани. Все едно бяха увити в чаршаф. Бе пълна противоположност на тъмнината, но предизвикваше у Аличе същия страх.
Момичето се спусна покрай ръба на пистата, за да намери преспа
Аличе си свали ските и направи още няколко стъпки. Потъна в снега с големите си обувки до средата на прасеца.
Най-сетне седна. Спря да задържа дъха си и отпусна мускулите си. Приятна тръпка като електрически ток премина през тялото й и се спря на върха на пръстите на краката й.
Сигурно млякото е причината за всичко това, със сигурност е то. Или може би защото бедрата й бяха полуизмръзнали от стоенето в снега на повече от две хиляди метра височина. Никога не й се беше случвало, поне откакто можеше да помни. Никога, нито веднъж.
Изпусна се. Не само се напика. Не само. Аличе се наака точно в девет часа на една януарска сутрин. Наака се в гащите и дори не разбра. Не разбра, докато не чу гласа на Ерик, който я викаше от някаква неопределена точка в гъстата мъгла.
Веднага стана и точно в този момент почувства нещо тежко на чатала на панталоните си. Инстинктивно си пипна дупето, но ръкавицата не й позволяваше да усети каквото и да било. Така или иначе, нямаше нужда, и без това вече знаеше.
„И какво ще правя сега?“, запита се тя.
Ерик я извика отново. Аличе не отговори. Докато беше тук горе, мъглата щеше да я прикрива. Можеше да си смъкне панталоните и да се почисти добре със снега или пък да слезе при Ерик и да му каже на ухото какво се е случило. Можеше да го излъже, че трябва да се върне обратно, защото я боли коляното. Можеше и да не мисли за случилото се и да кара така, като внимава винаги да е последна в редицата.
Тя обаче остана там, където си беше, защитена от мъглата, като внимаваше да не раздвижи дори един мускул.
Ерик я извика за трети път, още по-силно.
— Сигурно вече е отишла на ски лифта, каквато е завеяна — отговори вместо нея едно от момчетата.
Аличе чу и други гласове. Някой предложи да тръгват, друг каза, че умира от студ, като стои на едно място в това време. Можеше да бъдат там долу, на няколко метра разстояние, или пък още по-близо, до влека. Звуците можеха и да са измамни, тъй като се отразяваха от планинските масиви, потъваха
— Да й се не види! Да отидем да проверим… — каза Ерик.
Аличе усещаше как гнусната смес се стича по бедрата й. Преброи бавно до десет, задържайки дъха си, за да не повърне. След като стигна до десет, започна отначало и преброи до двайсет. Вече не се чуваше нито звук.
Вдигна ските си и ги носи на ръце чак до пистата. Отне й време, докато разбере как да ги постави, за да са перпендикулярни на посоката с най-голям наклон. При такава мъгла не можеш да разбереш дори накъде си обърнат.
Намести обувките си и закопча автоматите. Свали си очилата и плю вътре, защото се бяха замъглили.
Можеше да стигне до долу и самичка. Въобще не я интересуваше дали Ерик я търси горе на Фраинтеве. С панталон, пълен с изпражнения, не можеше да стои и секунда повече от необходимото. Замисли се за пътя. Не беше слизала сама до този момент, но пък бяха взели само влека, а по тази писта се беше спускала с другите десетки пъти.
Застана на рало, защото така беше по-разумно и защото с разтворени крака й се струваше, че не е чак толкова омазана в долната си част. Точно предишния ден Ерик й беше казал:
— Ако те видя още веднъж да завиваш на рало, кълна се, че ще ти завържа глезените.
Той не я харесваше, беше сигурна. Мислеше си, че тя си пълни гащите от страх. И в крайна сметка, фактите доказваха, че е прав. На него не му харесваше и баща й, защото всеки ден след края на часовете му досаждаше с хиляди въпроси: как върви нашата Аличе, напредва ли, значи ще ни стане шампионка, кога започват състезанията, кога това, кога онова. Ерик винаги гледаше в една точка зад гърба на баща й и отговаряше с „да“, „не“ или с дълго „амии“…
Аличе виждаше цялата сцена, сякаш отразена в замъглените й очила за ски, докато слизаше бавно, без да различава нищо, освен върховете на ските си. Само когато се сблъскваше с пресния сняг, разбираше, че трябва да завие.
Започна да си тананика някаква песен, за да се чувства по-малко самотна. От време на време прокарваше ръкавица под носа си, за да си избърше сополите.
„Тежестта към склона, забиваш щеката и завиваш. Подпри се на обувките. Сега тежестта напред, ясно ли е? Тежестта напред“, подсказваха й по малко Ерик и по малко баща й.
Той щеше да се разгневи като звяр. Следователно трябваше да си приготви някаква лъжа. Някаква история, която да бъде издържана и да няма празнини. Не си и представяше да му разкаже какво се е случило наистина. Мъглата, ето, всичко беше по вина на мъглата. Караше по пистата след другите, когато й се откъсна пропускът от якето. Не, пропускът не може да се откъсне. Трябва да си пълен идиот, че да го загубиш. По-добре да каже, че е бил шалът. Хвръкнал й е шалът и се е върнала малко по-нагоре, за да си го вземе, а другите не са я изчакали. Сто пъти ги е викала, но без резултат, изчезнали са в мъглата и тя се е спуснала надолу, за да ги търси.