Самотата на простите числа
Шрифт:
— Няма значение.
— Хайде, не се прави на интересен.
Матия погледна колегата си. Върхът на цигарата между устните му беше единственият ярък цвят в този ден, напълно сив, точно като предишния и със сигурност същия като следващия.
— Не можем да се освободим от него — каза Матия. — Вече сме убедени, че е там. Но може би открих начин да измъкнем нещо интересно.
Алберто се приближи по-близо. Не го прекъсна, докато не свърши с обясненията, защото знаеше, че Матия говори малко, но когато го прави, си струва да мълчиш и да го слушаш.
32.
Цялата
Притисна го към себе си, насочвайки главата му към вдлъбнатината между врата и рамото си. Веднъж, когато още не бяха женени, той й бе казал, че това е съвършената рамка, че неговата глава е създадена, за да стои, пъхната там.
— Е, какво мислиш? — попита я Фабио с приглушен от възглавницата глас.
Аличе не отговори, само го притисна по-силно. Не й стигна дъхът, за да отговори.
Беше го чула да затваря кутията с презервативите и бе присвила повече дясното си коляно, за да му направи място. С широко отворени през цялото време очи не бе престанала да гали ритмично косите му.
Онази тайна я преследваше, пълзеше след нея още от времето на лицея, но никога не бе завладявала мисълта й за повече от няколко секунди. Аличе я държеше настрана, като нещо, за което ще мисли по-нататък. Сега изведнъж се появи там като бездна, зейнала в черния таван на стаята, чудовищна и неудържима. Искаше й се да прошепне на Фабио: „Спри се малко, почакай, има нещо, което не съм ти казала“, но той се движеше с обезоръжаващо доверие и със сигурност нямаше да разбере.
Усети го да свършва вътре, за първи път, и си представи онази течност, лепкава и пълна с обещания, която се настаняваше в изсъхналото й тяло, където щеше да изсъхне и тя.
Не искаше дете или може би искаше. В действителност не бе мислила никога за това. Въпросът не се поставяше и толкоз. Менструалният й цикъл спря горе-долу, след като изяде последния си шоколадов сладкиш. Но истината беше, че Фабио искаше дете и тя бе длъжна да му го даде. Длъжна, защото, когато се любеха, той не искаше от нея да запали лампата, не го беше правил никога след първия път у тях. Длъжна, защото, когато свършваше, се отпускаше върху нея и тежестта на тялото му прогонваше всички страхове, защото не говореше, а дишаше, и толкоз, беше там. Длъжна, защото тя не го обичаше, но неговата любов бе достатъчна и за двамата, бе достатъчна да им даде подслон.
След тази вечер сексът се бе променил, вече носеше в себе си точна цел, така че бързо започнаха да пренебрегват всичко, което не беше непосредствено необходимо за осъществяването й.
Но с изминаването на седмиците, а после и на месеците не се случи нищо. Фабио отиде да се прегледа и сперматозоидите му се оказаха съвсем нормални. Вечерта съобщи новината на Аличе, като нарочно я държеше притисната в прегръдките си. И веднага добави: „Не трябва да се притесняваш, вината не е твоя.“ Тя се отскубна и избяга
Аличе започна да се чувства следена. Държеше си фиктивна сметка за дните, отбелязваше чертички в бележника до телефона. Купуваше дамски превръзки и после ги хвърляше непокътнати. В подходящите периоди отблъскваше Фабио в тъмнината, като му казваше:
Днес не може.
Той, без тя да знае, си правеше същата сметка. Тайната на Аличе пълзеше между тях, хлъзгава и прозрачна, като ги отдалечаваше все повече един от друг. Всеки път, когато той намекваше нещо за лекар, за лечение или по повод на проблема, лицето й помръкваше и беше сигурно, че до няколко часа ще намери за какво да се скарат, обикновено за някаква глупост.
Всичко това бавно ги победи. Престанаха да говорят на тази тема и заедно с разговорите се разреди и сексът, който накрая се сведе до мъчителен ритуал в петък вечер. И двамата се къпеха един след друг, преди и след това. Фабио се връщаше от банята с още лъскава от сапуна кожа на лицето си и облечен с чисто бельо. Междувременно Аличе си бе облякла фланелката и го питаше може ли вече и тя да отиде. Когато се връщаше в стаята, го заварваше вече заспал или поне със затворени очи, обърнат на една страна и само в неговата част на леглото.
Този петък нямаше нищо много по-различно, поне в началото. Аличе бързо го последва в леглото, след като цялата вечер бе стояла затворена в тъмната стаичка, която Фабио й беше обзавел на мястото на кабинета като подарък за третата им годишнина. Той наклони списанието, което четеше, и погледна босите крака на съпругата си, които вървяха към него, като се плъзгаха по дървения под.
Аличе се пъхна между чаршафите и се притисна до него. Фабио пусна списанието на земята и загаси лампата на нощното шкафче. Правеше всичко, за да не прилича сексът им на изтъркан навик, на необходимо жертвоприношение, но истината беше ясна и на двамата.
Повтаряха поредица от жестове, която се бе утвърдила с времето и улесняваше нещата. После Фабио проникна в нея, помагайки си с пръсти.
Аличе не беше сигурна, че той наистина плаче, защото държеше главата си обърната на една страна, така че да не е в контакт с кожата й, но забеляза нещо различно в движенията му. Тласкаше по-яростно, по-силно от обикновено, после изведнъж спираше, дишаше звучно и отново започваше, сякаш разкъсван между стремежа да навлезе по-дълбоко и желанието да излезе и от нея, и от стаята. Чу го да се задъхва и да подсмърча.
Когато свърши, се дръпна бързо, стана от леглото и отиде да се затвори в банята, без дори да запали лампата.
Там остана повече от обикновено. Аличе се премести към центъра на леглото, където чаршафите бяха още хладни. Постави ръка върху корема си, в който не се случваше нищо, и за първи път си помисли, че няма кого вече да обвинява, че всички грешки са само нейни.
Фабио прекоси стаята в полусянката и легна, като й обърна гръб. Беше ред на Аличе, но тя не се помръдна. Усещаше, че нещо ще се случи, въздухът беше наситен с напрежение.