Седмият папирус (Том 1)
Шрифт:
— Никога не съм се и съмнявал — усмихна се Никълъс. — Сбогом, приятел, пожелавам ти успех. Доста ще ти е нужен с човек като Мек Нимур.
Борис беше изостанал с няколко часа след жертвите си, затова още щом излезе от лагера, подкара по пътеката в бърз тръс. Посоката беше една — на запад, към суданската граница. Тичаше като добре обучен скаут, с елегантна стъпка, сякаш почти не стъпваше на земята.
„Като го гледа човек, няма да повярва, че обръща по една бутилка на вечер — помисли си Никълъс, наблюдавайки с неприкрита завист отдалечаващия се руснак. — И все пак, колко ли ще издържи в
Обърна се към колибата си, където се надяваше да си доспи, но щом мина покрай тази на Роян, тя подаде любопитно глава.
— Какви бяха тия викове? Уплаших се да не сте намерили нова точка на противоречие с Борис.
— Тесай е духнала. Борис се е сетил с кого и сега бърза да ги хване, преди да са изчезнали.
— О, Ники! Не можем ли да ги предупредим по някакъв начин?
— Не виждам как. Все пак Мек е човек с ум в главата, ще се сети, че Борис няма да го преследва току-тъй. Като се замисля, навярно дори разчита на подобно развитие на събитията. Не, Мек определено не се нуждае от помощ. Върви да спиш!
— Не мога да спя. Има толкова неща за вършене. Цяла сутрин съм гледала снимките, които направихме вчера с полароида. Таита пак се е престарал със заобикалките и недомлъвките си. Ела да погледнеш тук.
— А няма ли първо да си доспя? — помоли той напразно.
— О, не си го и помисляй! Отдавна трябваше да сме се заловили за работа.
В колибата й цареше голяма бъркотия. Върху походната масичка бяха нахвърляни моменталните снимки и отпечатъците, направени с молив, само столът беше свободен и тя му даде знак да седне.
— Докато ти хъркаше, та целият лагер се клатеше, аз свърших това-онова — започна Роян и постави пред Никълъс четири снимки. След това надвеси голямата си лупа над тях. Представляваше съвсем професионален модел, комплект със сгъваема поставка, каквито обикновено използваха за подробно изучаване на земния терен. — На върха на всяка една от страните на стелата 2 Таита е изписал името на някое от годишните времена — пролет, лято, есен, зима. Според теб с каква цел?
2
Стела, стелата (лат. stela) — каменна или дървена плоча, обикновено надгробна или възпоменателна, върху която най-често са изписани имена, титли и съобщения за значими събития или важни закони, гравирани релефно или нанесени с боя. — Б.ел.к.
— С цел да номерира страниците?
— И аз така мисля — съгласи се Роян. — Египтяните винаги са смятали пролетта като начало на новия живот. Чрез подреждането на сезоните Таита посочва в каква последователност да четем надписите. Ето, пролетта е тук — и тя извади на показ една от снимките. — Започва с четири класически цитата от „Книга на мъртвите“. — И Роян прочете първите редове от въведението:
„Аз съм първият полъх на вятъра, повял над мрачния океан на вечността. Аз съм първият изгрев, първият проблясък на светлина. Аз съм бяло перце, подхванато от сутрешния вятър. Аз съм Ра. Аз съм началото на нещата. Ще живея вечно и никога няма да умра.“
Без да отмества
— И така нататък, и така нататък, доколкото съм запозната с оригинала, не забелязвам съществени различия. Ако инстинктът ми не ме лъже, можем да оставим цитатите за по-късно. Винаги можем да се върнем отново към тях.
— Тогава да вървим според инстинкта ти — вдигна рамене Никълъс. — Прочети ми следващия откъс.
Роян отново се наведе над снимката.
— Това не е много-много за дами, но пък когато е в настроение, Таита често си позволява забежки в стил Рабле. Слушай:
„Дъщерята на богинята копнее за своята майка. Изревава като лъв и се втурва да я посрещне. Тя скача от планината и оголва белите си зъби. Тя е курвата на целия свят. Вагината й изхвърля огромни струи. Вагината й е погълнала цели армии бойци. Изхрускала е не един и двама зидари и каменоделци. Вагината й е огромен октопод, хванал в пипалата си велик владетел.“
— Еха-а! — изкиска се Никълъс. — Доста примамливо звучи, не мислиш ли? — Той се приближи, за да види лицето й, което тя умишлено държеше сведено над лупата. — О, момиче, какви са тези рози, разцъфтели по красивите ти бузки? — изрече той с привидно шотландски акцент. — Да не би да се изчервяваш?
— Ако си мислиш, че някой ще те сбърка с шотландец, много се лъжеш — отвърна му студено Роян, без да вдига очи от снимката. — Когато ти мине меракът да се правиш на умен за чужда сметка, можеш да ми кажеш мнението си за току-що чутото.
— Освен буквалния му смисъл не виждам какво друго…
— По-добре да ти покажа нещо — надигна се Роян от мястото си и набързо прибра снимките и хартиените отпечатъци в чантата си. — Ще трябва обаче да си сложиш обувките. Ще се поразходим.
След около час отново стояха на висящия мост, който леко се поклащаше над бързите води на Дандера.
— Хапи е богинята на Нил. Не е ли тогава тази река дъщерята, която копнее за нея, бяга да я посрещне, скача от планината, изревава като лъв и показва белите си зъби?
Двамата отново се загледаха в улея, издълбан в розовите скали и Никълъс най-сетне се усмихна лукаво:
— Мисля, че се сещам какво искаш да допълниш, но чакаш сам да се сетя. Всъщност, както си спомням, това беше и първата мисъл, която ми мина през ума, щом го видях за пръв път. Ти каза, че изглеждало като готически водоливник, на мен обаче ми заприлича на друго.
— Освен, че си имал изключителни любовници в леглото, друго не намирам да кажа — отбеляза Роян, но бързо закри уста с ръка. — Ама, че съм и аз! Не исках да прозвучи така. Започвам да ставам неприятна като теб и Таита.
— Работниците, които били погълнати! — сети се изведнъж Никълъс. — Зидарите и каменоделците!
— Фараон Мамос е бил смятан за бог. А реката, освен другото, била погълнала и един бог… с каменния си улей. — И Роян започваше да се вълнува при мисълта. — Трябва да призная, че ако по случайност ти не бе посетил пролома отвътре, никога не бих направила асоциацията. Но тези ниши в стената… — Тя го дръпна за рамото. — Ники, трябва да се върнем пак при тях. Ще се опитаме да видим по-отблизо барелефа, който си намерил на скалата.