Седмият папирус (Том 1)

Смит Уилбур

Никълъс заигра с лъча на фенера и в гробно мълчание започна на свой ред да се взира в картините, показали се на светлината. В следващия миг Роян се хвана за ръката му, сякаш се страхуваше да не падне. Без да го съзнава, впи дългите си нокти в мускулите му, но пък и той беше твърде зает с други мисли, за да обърне внимание.

Стенописите проследяваха ожесточени битки по вълните на вечната река, бойни галери, вплели гребла в смъртна схватка. До тях бяха изрисувани ловни сцени, преследване на хипопотами, огромни слонове с дълги, лъщящи бивни. Нататък следваха титанични сблъсъци между построени в редици бронирани

войници, окичени с пера и жадни за кръв. Конни колесници се впускаха с бясна скорост едни срещу други сякаш още малко и щяха да изхвърчат от тесните стени на гробницата, където някой ги бе осъдил на вечна тъма.

Но на всеки от стенописите изпъкваше една и съща идентична мъжка фигура. В едната картина мъжът опъваше гигантски лък, в следващата размахваше бронзовото острие на меча си. Враговете се разбягваха пред гнева му, петите му газеха труповете им, отрязани глави се въргаляха като полски цветя в краката му.

Никълъс проследи с фенера си великолепната поредица от стенописи и най-накрая установи отново светлината в центъра, на стената, надвиснала над прогнилия ковчег в нишата. Този път полубожествената фигура на героя беше яхнала колесница. В едната си ръка държеше впечатлителния лък, в другата — няколко къси копия. Беше гологлав, без шлем, косата му, завързана на плитка, се вееше свободно на вятъра като лъвска опашка. Чертите му излъчваха гордост и благородство, погледът открит, издаващ независим дух.

Под него с класически египетски йероглифи бе изографисан надпис. Роян тържествено зашепна съдържанието му на английски:

„Велик лъв на Египет

Най-добър сред десет хиляди

Държащ златото на честта

Единствен спътник на фараона

Закрилян в битките от всички богове

Нека ти бъде даден вечен живот!“

Никълъс усещаше как ръката на Роян трепери върху рамото му. Гласът й се задави и думите секнаха, задушени от емоцията. От нерви тя дори изхълца, едва след това се разтърси и си върна донякъде самообладанието.

— Познавам автора на тези стенописи — рече спокойно. — Прекарала съм пет години от живота си да изучавам творбите му. Ще позная почерка му навсякъде — пое си въздух Роян, преди да заключи: — Абсолютно съм сигурна, че гробницата и фреските по стените й са дело на роба Таита, живял преди почти четири хиляди години. — Посочи с пръст името на покойника, издълбано в камъка точно над нишата с дървения саркофаг: — Това не е гробница на християнски светия. Преди много векове някой престарял монах се е сблъскал с гробницата и в незнанието си решил да използва мъртвеца за целите на собствената си религия. — Тя отново спря да си поеме дъх. — Погледни там! Това е печатът на Танус, господарят Хареб, предводител на египетските войски, любовник на царица Лострис и кръвен баща на принц Мемнон, по-сетнешния фараон Тамос.

Двамата се умълчаха, за да осмислят в пълната му цялост чудото, на което бяха попаднали. Никълъс пръв наруши тишината:

— Значи всичко е истина. Тайните на седмия свитък стоят пред нас и ние трябва единствено да напипаме ключа, с който да ги разгадаем.

— Точно така — съгласи се Роян. — Това е ключът, каменното завещание на Таита.

Обърна се отново към свещения камък под покривалото, приближи го с респект, дори страх.

— Не ми достига смелост да погледна, Ники. Изпитвам

ужас при мисълта, че може да не е това, което търсим. Моля те, виж вместо мен!

Никълъс застана повторно пред колоната и като с вълшебна пръчка свали дамаската почти без да я докосва. Двамата се взряха в стълба от розов гранит, изпъстрен с разноцветни петънца. На височина стигаше шест стъпки, в основата си беше широк само една. Нагоре стените му се приближаваха една към друга и при върха ширината му ставаше само половин стъпка. Гранитът беше най-напред полиран и после гравиран с надписи.

Роян пристъпи напред и погали хладния камък. Пръстите й бавно се движеха по повърхността, изпъстрена с йероглифни знаци; отстрани приличаше на слепец, опитваш се да чете на брайлово писмо.

— Ето посланието, което Таита ни е оставил — шепнеше тя и посочи ястреба със строшеното крило, който изпъкваше насред текста. Нокътят й се плъзна по хлътналите му линии, сякаш искаше да го изпише повторно. — Било е написано преди четири хиляди години, а никой преди нас не го е прочел, още по-малко — проумял. Виж как се е подписал.

И продължи да обикаля каменния стълб, изучавайки последователно всяка от четирите му страни. Веднъж се усмихваше и кимаше разбиращо, следващия път щеше да се намръщваше и да поклащаше глава. На Никълъс му се струваше, че тя е получила нечие любовно писмо и реагира спонтанно на всеки нов прочетен ред.

— Прочети ми го — помоли я той. — Текстът е твърде сложен за мен… Знаците са ми познати, но смисълът ми убягва. Обясни ми.

— Типично за Таита — засмя се Роян. Най-сетне магията от първата среща с древния хитрец я напускаше и тя развълнувано започна да обяснява: — Както винаги, стилът му е потаен и труден за разбиране — говореше тъй, сякаш ставаше дума за близък, но често досаден с капризите си приятел. — Целият текст е написан под формата на стихове и вероятно следва някакъв код, който само авторът познава.

Пръстът й се спря върху един от редовете и започна да го следва, докато превеждаше на глас:

— Лешоядът се издига на мощните си криле, за да посрещне слънцето. Чакалът вие и обръща гръб. Реката тече към земята. Знайте, вие, които нарушавате светостта на гробовете, че гневът на боговете ще се стовари над вас!

— За мен това си е пълна безсмислица. Все едно някой ми говори на жаргон — жална се Никълъс.

— О, напротив, има смисъл, можеш да си сигурен. Таита никога не говори безсмислици, но винаги е изразявал мисълта си по заобиколни пътища. — Роян се спря и изгледа въпросително съдружника си: — Да не би да униваш, Ники? Все пак, надали очакваш Таита да пише като главния редактор на „Таймс“. Оставил ни е завещанието си под формата на главоблъсканица, която ще ни отнеме дни, може би седмици, преди да я разнищим.

— Е, в едно можем да сме сигурни: никой няма да ни остави да прекараме въпросните дни и седмици необезпокоявани в макдаса. Да се залавяме за работа!

— Най-напред със снимките — мина и тя на делова вълна. — След това ще започнем да сваляме отпечатъци от надписите.

Никълъс свали чантата си на земята и клекна над нея, за да извади необходимото.

— Първо ще изщракам два цветни филма, после ще използвам моменталния апарат. Така ще можем да работим на място, без да чакаме проявяването.