Седмият папирус (Том 1)
Шрифт:
Тамре се прекръсти и започна да рецитира на глас един от познатите му псалми, полюлявайки глава в ритъм със стиховете.
Никълъс се присламчи тихомълком към тях и забеляза многобройните следи от присъствието на чернокожия им приятел. Тамре бе превърнал камъка на Исус в свой личен олтар и с присъщото си благоговение бе принасял жертва след жертва пред своя бог. Върху равната повърхност на блока се търкаляха манерки за медовина и глинени съдини, повечето от които се бяха пропукали и натрошили от времето. Вътре стояха китки диви цветя, отдавна изсъхнали и пожълтели.
Никълъс остана неподвижен и почтително изчака двамата молещи се да привършат разговора си с Бог. Свидетелствата, които момчето му даваше за своята дълбока вяра, не можеха да оставят безразличен дори заклет атеист като него. Нещо повече, възхищаваше се на доверието, което Тамре им оказваше, довеждайки ги доброволно на святото за него място.
Най-сетне Роян се изправи и дойде при него. Двамата започнаха да обикалят кариерата, без да говорят много. Страхуваха се дори да повишат глас, сякаш се намираха в църква или над нечий свят гроб. На едно място тя протегна ръка и го докосна по рамото. Много от каменните блокове бяха оформени, преди да ги свалят от скалата. Като зародиши в утробата на майка, камъните се държаха за пъпната си връв и никой от древните каменоделци не бе посмял да ги отдели напълно.
Мястото можеше да послужи за прекрасна илюстрация на методите, използвани от древните за извличане на строителен материал. Всеки един от етапите в изработването на каменните блокове бе нагледно показан: на едно място се виждаха отбелязаните от главния майстор линии в скалата, по-нататък — дупките, в които са били пъхнати металните лостове, а в съседство с тях лежаха вече готовите блокове, чакащи да бъдат отнесени на строежа.
Слънцето вече беше залязло и докато свършат обиколката си, в кариерата настана почти пълен мрак. Тримата се настаниха на един от завършените блокове, а Тамре се излегна като кученце в краката на двамата си приятели, без да сваля поглед от лицето на Роян.
— Ако имаше опашка, така щеше да я маха… — усмихна се при мисълта Никълъс.
— Длъжни сме да оправдаем доверието му, просто нямаме право да го разочароваме. За момчето мястото е свято и ние трябва да го почитаме не по-малко от самия него. Това е личният му параклис, съмнявам се друг път да е водил хора със себе си. Искам да ми обещаеш, че каквото и да стане, няма да нарушим светостта на кариерата.
— Това е най-малкото, което мога да направя — кимна Никълъс и се обърна към Тамре: — Много добре направи, че ни доведе при камъка на Исус. Доволен съм от теб. А госпожата е още по-доволна и от мен.
— Време е да си вървим в лагера — предложи Роян, докато гледаше небето над главите им. Беше се оцветило в мораво и виолетово, отразявайки едва-едва последните слънчеви лъчи.
— Не мисля, че ще е много разумно — възрази
— И какво, ще спим тук? — учуди се Роян.
— Защо не? За нула време ще напаля огън, в чантата си имам хранителни таблетки. И преди ми се е случвало, не мислиш ли? Освен това, ти си имаш придружител, никой не може да те упрекне, че си си изгубила честта…
— Защо не, наистина? — засмя се Роян. — Хем утре ще можем да огледаме по-подробно кариерата.
Никълъс стана да събира съчки, но изведнъж се спря и погледна към небето. Роян също чу това, което го беше разтревожило — познатото бръмчене из въздуха.
— Отново хеликоптерът на „Пегас“ — отбеляза Никълъс, без да има нужда. — Чудя се какво ли им е хрумнало да хвърчат по тъмно?
Двамата се загледаха в потъмняващото пред очите им небе. Може би триста метра над тях блещукаха навигационните светлини на вертолета, докато той отминаваше на юг — по посока на манастира.
Никълъс стъкна малък огън близо до входа на кариерата и щом тримата се настаниха около него, раздели поравно таблетките за оцеляване. Бяха сладки и лепкави и трябваше задължително да се прокарат с водата от манерката му.
Пламъците хвърляха призрачни отражения по стените на кариерата, където се разиграваха игри на сенки. Откъм една от нишите в скалата се разнесе нощната песен на козодоя, сякаш дух се опитваше да им предаде нечие послание. Роян потръпна в неясен страх и се приближи до Никълъс.
— Чудя се дали в отвъдното Таита не знае докъде сме напреднали — рече тя. — Имам усещането, че вече сме го разтревожили. Успяхме да разгадаем първата част от ребуса, който ни беше оставил, а той едва ли е предполагал, че това е възможно.
— Следващата ни стъпка ще трябва да бъде посещението на подводната дупка. Виж, ако и там сполучим, със сигурност ще поведем в резултата срещу стария дявол. Ти какво се надяваш да открием там?
— Не смея да го изрека с думи — отговори му Роян. — Мога всичко да урочасам.
— Е, аз пък не съм суеверен, или поне не толкова. Да го кажа ли вместо теб? — предложи Никълъс и тя избухна в игрив смях. Той го прие като знак да продължава. — Надяваме се шахтата на дъното да се окаже вход към гробницата на фараон Мамос. Повече не ни трябват игралки-залъгалки, целта е самата гробница.
— Нека зло да спи под камък! — кръстоса тя пръстите си, изрече магическата формула и отново стана сериозна. — Според теб какви са шансовете ни за успех? Под успех имам предвид гробницата да е запазена непокътната.
— Ще мога да ти отговоря едва когато сляза отново до дъното на реката.
— И как ще го направиш? Сам каза, че водолазният костюм няма да ти свърши работа.
— Не знам — призна той. — Поне на този етап не знам. Може би ще успеем да влезем с тежководолазни акваланги.