Седмият папирус (Том 2)

Смит Уилбур

Докато четеше писаното от Таита обаче, Роян започна да изпитва болка и съчувствие към хората от онези времена. В крайна сметка дори хилядолетията, разделящи ги от съвременната епоха, не можеха да заличат органичната й връзка с тях: принадлежността към един народ. Като коптка тя можеше да се смята за пряка наследница на древните жители на страната си. Може би тъкмо чувството за принадлежност към тях беше главната причина още като дете твърдо да си науми да изучава историята и бита на древните си предци.

През

трите дни до завръщането на Аталан Абу Син обаче, Роян имаше много други неща, за които да мисли. Не на последно място стояха чувствата й към Никълъс Куентън-Харпър. Откакто бе посетила гробището в оазиса и се беше сбогувала с покойния Дураид, Никълъс започваше да я преследва в мислите й още по-усилено. Имаше много несигурни неща между двамата, пред нея се изправяше твърде труден избор. Беше поставила различни цели пред себе си и за да постигне някои от тях, трябваше да жертва други.

Когато най-после дойде часът за срещата й с министъра, тя беше толкова объркана, че й трябваше време да се накани да тръгне. Като изпаднала в транс, обикаляше пазарите в града и без да чува какво викат продавачите в ухото й, мислеше единствено как да предпази болното си коляно от удар с минувачите. Заради цвета на кожата й и европейските й дрехи всички я мислеха за изгубила се туристка.

Толкова дълго време й трябваше да се реши на сериозната стъпка, която се готвеше да направи, че закъсня с почти цял час за срещата. Но за щастие се намираше в Египет, а Аталан си оставаше обикновен арабин, за когото точността не е от същото значение, както за колегите му в западния свят.

Той я посрещна с привичния си дружелюбен, свойски тон. Чакаше я в личния си кабинет и понеже програмата му не включваше официални срещи, направил си бе удоволствието да облече бяла дишдаша и да омотае кърпа около главата си. При влизането на Роян стана и топло стисна ръката й. Ако бяха в Лондон, сигурно щеше да я целуне, но в арабския свят беше недопустимо мъж да докосва с устни друга жена, освен законната си съпруга; дори с нея можеше да си позволи интимности единствено далеч от чуждите погледи.

Аталан въведе гостенката си в задното помещение. Секретарят му им поднесе по чашка гъсто като катран кафе и остана да свидетелства за почтеността на срещата. Отделиха известно време да хвалят един другиго колко добре изглеждат и след като изчерпаха задължителните за арабския етикет теми за разговор, Роян със заобикалки подхвана преследваната цел.

— Прекарах последните няколко дни почти само в музея. Работих в библиотеката. Успях да говоря с много от старите си колеги и бях изненадана да науча, че Нахут е оттеглил молбата си за директорския пост.

Аталан тежко въздъхна:

— Племенникът ми понякога се оказва просто един твърдоглав хлапак. Мястото му беше в кърпа вързано, може да се каже, че му се полагаше по право, а ето в последния момент дойде

и ми каза, че си бил намерил по-доходна работа в Германия. Опитах се да го разубедя. Казах му, че след като човек е израснал по бреговете на Нил, нордическият климат няма как да не му се отрази зле. Опитах се да му втълпя, че в живота има много неща, като родина и семейство, пред които парите не значат нищо. Но какво да се прави… — махна с ръце той в жест на безпомощност.

— Кого избрахте за директор? — попита невинно Роян, без да прикрива личния си интерес към темата.

— Още не сме назначили никого за постоянно. На никого не мога да спра избора си. След като Нахут ни напусна, май ще трябва да обявим международен конкурс. Аз обаче бих съжалявал дълбоко, ако мястото се заеме от чужденец, независимо колко е квалифициран.

— Ваше превъзходителство, дали не бихме могли да поговорим насаме? — погледна Роян многозначително към секретаря, който висеше на вратата.

Аталан почти не се поколеба.

— Разбира се — махна той с ръка на секретаря да излезе и да затвори вратата след себе си.

Министърът се приведе към нея и леко понижи глас:

— Какво искате да обсъдим, скъпа госпожо?

Роян си тръгна от кабинета му след цял час. От любезност той я изпрати до вратата на асансьора.

Докато си стискаха ръцете, той й подшушна съучастнически:

— Ще се видим скоро пак, иншалах.

Самолетът на „Еджиптеър“ кацна на летище „Хийтроу“ и Роян напусна сградата, за да отиде на стоянката за такситата. Струваше й се, че разликата в температурите между Кайро и Лондон е поне петнадесет градуса. Влакът й пристигна в Йорк в късния следобед, когато цялата област беше потънала в гъста мъгла. От гарата набра телефона, който Никълъс й беше дал.

— Ти, глупаво момиче — смъмри я той. — Защо не ми се обади, че се връщаш? Щях да те взема от летището.

Роян дори се изненада колко се радва да го види отново. Оказа се, че няколкото дни раздяла са били достатъчни, за да усети, че й липсва.

Той слезе от рейндж роувъра и бързо се насочи към нея. Беше гологлав и по всичко личеше, че не е изпълнил намеренията си да се подстриже. Тъмните му коси се бяха навили и като сребърни крилца пърхаха над ушите му при всеки повей на вятъра.

— Как е коляното? — попита Никълъс вместо поздрав. — Изпитваш ли още нужда да те носят?

— Може да се каже, че е по-добре. Скоро ще захвърля бастуна.

На Роян й се искаше да го прегърне, но в последния миг нещо я възпря да даде воля на чувствата си. Задоволи се да му поднесе хладната си, порозовяла от студа буза. Той ухаеше на хубаво — на кожа, остър парфюм и неподправена мъжественост.

Щом влязоха в колата, Никълъс изчака малко, преди да запали мотора, и изгледа лицето й на светлината от уличната лампа.