Шестият
Шрифт:
— Нали ви казах, че отвърнах на стрелбата? Да, въоръжена съм.
— Хвърлете оръжието и излезте напред. Искам да виждам ръцете ви!
Мишел хвърли пистолета в тревата и напусна укритието си. Единият от полицаите изтича към нея и настъпи оръжието. Другият я държеше на прицел.
— Аз съм частен детектив — поясни Мишел. — Тук съм с разрешение.
— Дайте ми някакъв документ за самоличност! — извика полицаят.
Мишел му подаде личната си карта и разрешителното за оръжие.
— Някой влезе в къщата, докато бях в гаража — поясни
— По-добре ела насам, Джо — обади се другият полицай, изправен до джипа на Мишел.
— Какво има?
— Ела и ще видиш.
Джо направи знак на Мишел да тръгне пред него и двамата се насочиха към алеята. Спряха до тойотата.
Тялото лежеше по очи с широко разперени ръце. Едната обувка липсваше. В средата на гърба зееше широка дупка, от която сълзеше кръв.
Партньорът на Джо коленичи и внимателно обърна трупа. Куршумът беше заседнал в него, защото изходна рана на гърдите липсваше.
Мишел ахна от изненада. В краката й лежеше Хилари Кънингам, секретарката на Тед Бърджин.
Джо насочи фенерчето си в очите й и тя неволно извърна глава.
— Познавате ли я?
Мишел само кимна. После си възвърна дар слово и с прекъсване поясни:
— Това е жената, която ми даде ключ за къщата. Беше служителка на собственика.
— Е, честито — мрачно промърмори ченгето. — По всичко личи, че току-що сте я убили.
23
Телефонът изжужа. Той не помръдна. Ново жужене, което го принуди да се размърда. На третото позвъняване се включи и вибрацията. Той се събуди.
— Ало?
— Аз съм — долетя гласът на Мишел. — Затънала съм до гуша в проблеми.
Шон седна в леглото и машинално погледна часовника си. Беше един през нощта, а той беше заспал с дрехите си.
— Какво се е случило?
Десет минути по-късно знаеше за развоя на събитията всичко, което знаеше и Мишел.
— Добре, ясно. Не им казвай нищо, докато не дойда.
— А как ще дойдеш?
— Какво? — учудено попита той с единия крак на пода.
— До първия сутрешен полет има цели шест часа.
— Ще дойда с колата.
— Това означава да пристигнеш по едно и също време със самолета, но ще бъдеш скапан от пътя. Или изобщо няма да дойдеш, ако заспиш на волана и се блъснеш я в някое дърво, я в някой лос. За тази нощ ще се оправя. Ако мислиш да тръгваш, по-добре ела отпочинал и с ясно съзнание, за да можем да оправим нещата.
— Чакай малко! Арестувана ли си?
— Не съм от местните хора, имам кола. Една жена е убита, а аз съм единственият жив човек на мястото. Разполагат с оръжието ми. Второто, което ми конфискуват за нула време. Отговорът е: да, арестувана съм.
— Твоят изстрел ли я уби?
— Все още не се знае. Не са направили аутопсията. Но няма да се изненадам, защото стрелях в същата посока.
— Хилари
— Не откриха оръжие около тялото й. Знам само, че един куршум се заби в пръстта на петнайсет сантиметра от главата ми.
— Е, този куршум ще потвърди версията ти.
— Ако го намерят.
— Защо? Нали е в пръстта?
— Трябва да е там. Но иди го търси, ако е рикоширал в някой камък. Аз нямах време да проверя.
— Добре. Ще хвана първия самолет за Вашингтон, а от там ще тръгна за Шарлотсвил с кола. Предполагам, че ще бъда при теб някъде около три следобед. — Шон замълча за миг, после добави: — Ченгетата наистина ли подозират, че си я убила умишлено?
— Подозренията им намаляха, след като установиха, че действително съм ги повикала по собствения си джиесем. Но положението си остава сложно.
— Ясно. Стой там и ме чакай.
— Няма какво друго да правя. Някакви новини от Меган?
— Не.
— А на теб да ти се е случило нещо, докато ме няма?
Шон се поколеба дали да й каже.
— Нищо, което да не може да почака — отвърна в крайна сметка той.
— О, и още една молба: донеси ми пистолета, който купих в Мейн.
— Добре. Да се надяваме, че няма да конфискуват и него.
Шон прекъсна връзката и позвъни на авиокомпанията да си резервира място. Хвърли малко багаж в сака си, прибра кутията с пистолета от стаята на Мишел и отново набра телефона на Меган. Но той отново се включи на гласова поща. Явно федералните бяха решили да я държат в изолация. Остави й съобщение, в което не спомена защо заминава за Вашингтон. Каза само, че ще поддържат връзка.
Накрая той остави бележка на мисис Бърк, включи парното на форда на максимална мощност и потегли за Бангор, опитвайки се да не обръща внимание на студения вятър, който връхлиташе през счупените стъкла. Пристигна там някъде към пет сутринта и отиде да регистрира оръжието и мунициите на Мишел, като се молеше да не се заядат за собственото му разрешително, което беше невалидно в щата Мейн.
Но в този ранен час на деня служителите на летището бяха уморени и дори не вдигнаха вежди при вида на документа, издаден във Вирджиния. Все пак Мейн беше „Ваканционен щат“, а всички знаят, че американците обичат да почиват, без да се разделят с оръжието си. Освен това помогна и фактът, че Шон възнамеряваше да предаде пистолета на багаж, а не да го вземе със себе си на борда.
Той изпи едно кафе и в шест и половина вече беше в самолета. По време на краткия полет успя дори да подремне. Във Филаделфия обаче нещата не протекоха толкова гладко. Наложи се да крещи на няколко души от летищния персонал, преди да се озове в дъното на претъпкан турбовитлов самолет, който излиташе за летище „Рейгън“. По някакво чудо пистолетът на Мишел се появи на въртележката за багажа. Той го пренесе с такси до дома си, събра някои неща и потегли за Шарлотсвил с наета само в едната посока кола. Закъснението му беше около четирийсет и пет минути.