Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
— Извинете, ако обичате.
Отключи своя Понтиак Транс Ам — син металик, усмихна се, вдигна към тях двата си пръста — знака на победата, мушна се в колата и затвори вратата. Запали мотора и потегли бавно през тълпата, която се разцепваше на две.
— До свидания, смоленчани!
Караше бавно през центъра на Смоленск, като се ръководеше по картата на седалката до него. След 3 минути бе на магистралата Минск — Москва в изток — към съветската столица. Непрекъснато задминаваше селскостопански машини, камиони, автобус, но не настигна нито един автомобил. Денят бе ветровит, сиви облаци непрекъснато
Фишър забеляза, че колкото по на изток отиваше, толкова по-осезаема ставаше есента. И докато в Източна Германия и Полша, които се намират на същата географска ширина, кипеше усилен селскостопански труд, тук пшеницата и от двете страни на магистралата вече бе ожъната, а овощните градини, които задминаваше от време на време, бяха обрани.
Докато гледките отстрани се сменяха, Грег Фишър размишляваше. Стигна до заключението, че ограниченията и процедурите тук бяха не просто досадни, а на моменти отчайващи. Но съветските граждани, с които се бе срещал, се отнасяха добре към него. На картичката, която изпрати до родителите си, той написа:
„Необяснимо е, но това е едно от последните места на света, където все още обичат американците.“
И той харесваше руснаците, харесваше и това, че колата му буквално спираше уличното движение и навсякъде привличаше погледите на минувачите.
Понтиакът имаше регистрация на щата Кънектикът. Беше с лети джанти, а на задницата му се намираше спойлер. Това бе колата, която караше типичният мускулест американец и той бе сигурен, че никой досега не бе виждал подобна по пътя за Москва. От задната седалка се разнасяше ароматът на плодовете и зеленчуците, които случайно срещнати по пътя селяни му бяха дали. Той от своя страна им бе подарил химикалки, американски календарчета, бръснарски ножчета за еднократна употреба и разни други дреболии, които го бяха посъветвали да вземе със себе си, преди да тръгне. Грег Фишър се чувстваше като посланик на добра воля и това го забавляваше.
Крайпътен километричен камък му показа, че до Москва остават още 290 километра. Погледна часовника на таблото на колата, който сочеше 14,16 часа. В огледалото видя, че зад него се движеше колона от войскови части. Най-предното превозно средство — тъмнозелена кола на щаба — се долепи плътно до бронята му. „Ей — измърмори Фишър, — това се казва заклещване.“
Колата присветна с фаровете си, но Фишър не виждаше къде би могъл да отбие от пътя с две платна, обградени с канавка. Той натисна педала. Петлитровият У-образен осемцилиндров двигател можеше да поеме такова количество гориво, но местният бензин беше доста долнокачествен и двигателят се задави и заглъхна. „По дяволите!“
Колата все още го следваше плътно. Фишър погледна стрелката на таблото, която показваше сто и десет километра в час — двайсет над допустимата скорост.
Неочаквано другата кола се изнесе встрани и мина успоредно на неговата. Шофьорът натисна клаксона. Задното стъкло се смъкна и офицер със златни нашивки се вторачи в него. Фишър се усмихна насила, докато отпускаше педала. Дългата колона от камиони с войници и военни съоръжения и леки коли премина покрай него, а младежите дълго му махаха, поздравявайки го с обичайното за съветската армия „У-ра-а-а!“.
Колоната се изгуби от
Фишър забеляза, че пейзажът е монотонен и еднообразен. Небето като че ли бе точно отражение на земната повърхност — сиво и леко хълмисто, без никаква промяна през последните осем дни. Можеше да се обзаложи, че на полската граница времето от слънчево става съвсем мрачно, и нямаше да сгреши.
Възторгът му, че е турист в Съветския съюз, реши той, нямаше почти нищо общо със земята тук — еднообразна, с хората — мрачни, нито пък с климата — ужасен. Въодушевлението му идваше от това, че е в страна, в която бяха стъпвали малко западняци; страна, в която туризмът не се насърчаваше и ксенофобията се коренеше дълбоко в националната психика; страна, чиято нация живееше в една полицейска държава. Тази страна — крайна цел на неговата екскурзия — бе едно опасно място.
Грегъри Фишър включи радиото, но не можа да намери нито Гласът на Америка, нито Би Би Си, които като че ли се хващаха само през нощта. За малко се заслуша в гръмлив мъжки глас на фона на военна музика и на няколко пъти долови думите „американец“ и „агресия“. Изключи радиото.
След Туманово магистралата стана по-широка и по-гладка, но изчезнаха табелите с надписи „Москва“. Нищо не напомняше за някаква търговска дейност, типична за двайсетия век. „Усещам, че имам нужда от един Биг Мак*“ — помисли той. Пъхна в касетофона касета с уроци по руски език, заслуша се и започна да повтаря: „Я плохо себя чув… Чувствам се зле. На что жалуетесь? Какво ви е?“
[* Голям хамбургер на „Макдоналдс“. — Б.пр.]
Фишър слушаше касетата, а понтиакът летеше по черния асфалт. По полята жени събираха класовете, останали след жътвата.
В далечината пред себе си видя очертанията на село, неотбелязано върху картата му. Покрай магистралата бе подминал и други подобни. Бе виждал и по-съвременни сгради в края на широки странични отбивки — според него държавни стопанства. Но самотни селски къщи не видя никъде. А и селата не бяха подходящи за снимки за пощенски картички.
В пълен контраст всяко селце в Западна Европа бе предизвикало истински възторг у него. След всеки завой на пътя пред него се разкриваха нови, красиви пасторални гледки. Или поне сега така му се струваше. Той откри, че селска Русия не се различава особено от селска Америка. В дълбоката провинция и на двете страни нямаше старинни чудатости, нямаше замъци или крепости, нямаше много послания от миналото. Пред очите му сега извършваха ниско продуктивна селскостопанска дейност, ръководена от Москва. „Това не ми харесва“ — каза си той.