Школа за магии (Книга първа)

Болдаччи Дэвид

Холис побутна листчето обратно, без да го погледне.

— Искам да разговарям с майор Додсън и да чуя всичко това лично от него.

— Да, добре — кимна Буров. — Ако той няма нищо против, разбира се.

— Не ме интересува дали има, или няма. Ще го накарате да разговаря с мен. Още утре. Тук, в Москва. Предлагам ви срещата да се състои в хотела на Международния търговски център като един вид неутрална зона.

Буров запали цигара и издиша дима.

— Ще уведомя за това когото трябва.

— Както винаги в тая страна, липсва незабавно решение на нещата.

Искам още утре да видя снимка на майор Додсън с утрешната „Правда“ в ръце.

— Много остроумно.

Холис отново се наведе напред.

— Ако не ми представите човека или неговата снимка, ще си направя извода, че сте го убили или пък че не е под ваш контрол. Убеден съм, че той бяга и се крие от вас и може съвсем скоро сам да се покаже на бял свят.

Буров погледна първо Лиза, след това Холис.

— Западняците, които идват в Съветския съюз, често страдат от параноя, а главите им са пълни с разни измишльотини, които са чели за нас. Наблюдават нещата през черни очила и възприемат погрешно всичко, което виждат. Въпреки това от хора като вас очаквах по-трезва преценка.

— Преливате от пусто в празно — каза Холис. — Обадете се утре в кабинета ми във връзка с майор Додсън.

— Ще се опитам. Но утре имам много ангажименти в програмата си, както се изразявате вие, американците. Зает съм с разследването на убийството на двама патрули в оная забранена зона, за която ви говорих. Двамата младежи са простреляни в гърдите и оставени да умрат в агония. Кой ли би могъл да извърши такова нещо? — Той се вторачи в лицето на Холис, после на Лиза.

Холис мушна Буров с пръст в гърдите и процеди през зъби:

— Двамата младежи — той отново мушна Буров, — оставени да умрат в агония ли? Копеле такова. Ти и твоите главорези сте избили хиляди мъже, жени, деца…

Лиза хвана ръката му.

— Сам, успокой се, недей.

Всички в ресторанта мълчаливо ги наблюдаваха, а лицето на Буров сякаш се бе вледенило. Цяла минута никой не помръдна, нито пък проговори, после Буров каза тихо:

— Какъв си глупак! Как смееш да дойдеш тук… Да ме обвиняваш в убийство…

— Между другото — прекъсна го Холис, — кой беше оня, дето ми отвори вратата на стаята на господин Фишър в хотел „Русия“?

— Откъде да знам?

— Оня тип — обясни Холис — приличаше и говореше като американец. Всъщност той бе руснак, човек на КГБ от главния Първи отдел, най-вероятно от служба А. Завършил е Института за САЩ и Канада в Москва, освен другите училища, в които е учил.

Буров бе зяпнал Холис, а той продължаваше:

— Човекът бе безупречен, Буров, така че не го уволнявайте. Но бе прекалено безупречен. По-добър, от колкото възпитаниците на обикновените ви училища. Знаех, че мястото му не е в оная стая. Ето защо реших, че е някой от вашите хора. Отначало помислих, че е истински американец, който работи за вас. После се замислих за Школата за магии на госпожа Иванова, за майор Додсън и другите. И стигнах до изводи, от които ти се завива свят. — Холис наля вино в чашата на Буров. — Май че ожадняхте, полковник.

Буров преглътна и каза грубо:

— Моля да ме

последвате, за да разговаряме насаме.

— Смятам първо да се навечеряме — отговори Холис. — Довиждане.

— Последвайте ме. Кабинетът ми е наблизо.

— Вървете по дяволите!

— Страх ли ви е? — каза Буров подигравателно. — Има два начина да се отиде в Лефортово. Единият е доброволен.

Холис се огледа и видя, че няколко души бяха станали. Някои от седящите се усмихваха ехидно.

— В посолството знаят къде се намираме в момента — обади се Лиза.

— Не, госпожице. Те знаят закъде бяхте тръгнали. Как ще знаят дали сте пристигнали? — Буров се изправи. — Хайде с мен. Тръгвайте.

Холис остави салфетката на масата, стана и хвана Лиза за ръка. Тръгнаха след Буров към вратата. След тях се строиха трима яки мъже. Взеха палтата си от гардероба и излязоха навън в студа.

— Наляво — каза Буров.

— Смятам, че тук трябва да си кажем довиждане — обади се Холис, хвана Лиза под ръка и се обърна на другата страна.

Буров направи знак на тримата мъжаги, единият от които беше Виктор. Той блъсна Холис, който се удари в паркираната наблизо кола.

— Гадно копеле! — изкрещя Лиза и ритна Виктор в слабините.

Един от мъжете я зашлеви през лицето, сграбчи я за косата и я бутна на земята.

Холис се завъртя и фрасна Буров по ченето, после понечи да удари и оня, който все още теглеше Лиза за косата. Мъжът извади пистолет и изрева:

— Стой!

Холис замръзна на място.

Буров се изправи, а Виктор, посъвзел се от ритника, също извади пистолета си. Буров попи кръвта от брадата си с носна кърпичка и каза спокойно:

— И двамата сте арестувани.

Холис помогна на Лиза да се изправи.

— Добре ли си? — Да…

— Тръгвайте! Знаете къде отиваме — изсъска Буров.

Лиза и Холис тръгнаха надолу по тъмната тиха улица към затвора „Лефортово“, а зад тях вървяха Буров и тримата от КГБ. Буров се обърна към подчинените си на руски:

— Виктор получи ритник по ташаците от тая мръсница, така че на него се пада честта да я претърси.

Всички се изхилиха.

На около стотина метра от затвора някаква кола тръгна по улицата и светна фаровете си. От противоположната страна се зададе друга кола. Бяха средно големи волги. Колите се приближиха и спряха. Вратите се отвориха и оттам излязоха четирима мъже с черни шушлякови якета и маски на лицата.

Сет Алеви — без маска, се качи на тротоара, мина покрай Холис и Лиза и се запъти право към Буров.

— Добър вечер. Предполагам, че вие сте полковник Буров.

Буров огледа мъжете в черно, които го бяха заобиколили.

— Бих искал да ви уведомя, че всички носят пистолети със заглушители — каза Алеви.

Погледът на Буров се спря върху Алеви:

— Арестуван сте!

— Ще ми се да убия тримата ви приятели и да ви отвлека тук — точно пред Лефортово — озъби му се Алеви. — Въпреки това, ако проявите малко разум, резултатът ще бъде нула на нула и ние ще се разделим като приятели до следващата ни среща. Не се помайвайте. Да или не?