Следите остават

Вежинов Павел

На опашката на детската процесия неловко и малко намръщено се движеше Юлия. Ох, дано не я срещнат приятелки от училището! Какво ли ще си помислят — тръгнала Юлия да си играе с децата на жмичка! Голямо момиче, пък да играе с деца! Просто срамота! Само едно нещо и поправяше настроението — групата бяха и трите момиченца, които и трябваха — Павлина, Зорка и Верка. Най-малката бе Павлина — с къса рокличка, под която висеше дънцето на белите и гащички, черноока, пъргава, шумна, а най-голямата Верка — слабичко, замислено момиченце с остри раменца

и очила. Средната — Зорето — бе най-нещастна от трите, макар добродушно и усмихнато да приемаше нещастието си. Тя бе много дебела, розовите и бузи просто се пукаха от пълнота, всичките и рокли изглеждаха тесни, децата непрекъснато се въртяха около нея, щипеха я по голите крака, викаха и Шишко и Бочка, но Зорето търпеливо понасяше всичко, от розовите и устенца не слизаше добрата и усмивка.

Скоро децата стигнаха парка. Там бе все още тихо и безлюдно, грамадните стари дървета хвърляха тежки сенки, тук—там по пейките седеше някой студент с книга в ръце или някоя майка, която леко люлееше бебе в детска количка. Щом стигнаха до детската площадка, питомците на танти Клара веднага се пръснаха по своите игри — едни строяха в пясъка тунели и язовири, други пренасяха вода с кофичките, трети се натрупваха край алеята, за да погледат красивата пъстроцветна дъга, която се образуваше от изкуствения дъжд на автоматичната поливачка. Юлия веднага прибра трите момиченца и се отдели настрана. Трябваше най-напред да ги предразположи, трябваше да поиграе с тях. Но на каква игра? Децата сами предложиха — «Добър ден, царю честити!»

— Добър ден, царю, честит ти имен ден!

— Аз, аз, аз!

Най-много от всичките викаше малката Павлина.

Царят ще бъде Зорето, а пък ти, Павлино, ще и отговаряш. Съгласни ли сте така?

Павлина намусено се съгласи. Децата се сговориха, после отидоха при Зорето, която тържествено мигаше на своя мним трон, и дълбоко се поклониха. Павлина започна играта.

— Добър ден, царю, честит ти имен ден!

— Какво, какво? — смая се Юлия. — Честит имен ден ли?

— Ами че да! — с тънък фалцет отвърна Павлина.

— Не така, Павлино, казва се «царю честити»! Павлина объркано загледа другарчетата си.

— Не е хубаво «царю честити»!

— Защо пък да не е хубаво?

— Ами цар е лошо!

— Виж, Павлино, играта е такава! Тоя цар може би да е бил пък добър…

— А тати казва, че всичките царе са лоши — упорствуваше Павлина.

— Добре, карай как знаеш!

— Добър ден, царю, честит ти имен ден!

— Добър ден — отвърна тънко Зорето. — Къде сте били?

— У дома…

— А какво сте правили?

Без да кажат дума повече, трите момиченца започнаха мълчаливо да мачкат с ръце. Лицата и на трите бяха необикновено сериозни, сякаш вършеха някаква много трудна и важна работа.

— Зорето дълбоко се замисли.

— Месили сте хляб! — възкликна тя със светнало лице.

— Не! Не! Не! — тържествуващо се развикаха другите — Не позна!

Зорето

отново потъна в дълбок размисъл, топчестото и личице съвсем поруменя. Какво може да бъде пък това чудо?

— Ааа, сетих се! Душите котката!

— Каквоо? — стресна се Юлия. — Какво каза?

— Душите котката с ръце! — поясни спокойно Зорето.

— Срамота! — възмути се искрено Юлия, после добави строго. — Ама как може, царю честити, добри деца да душат… котки! Да се чуди човек, как ти е дошло на ума!

— Ти душила ли си котка? — полюбопитствува Верка.

— Душила съм — призна си малко засрамено Зорето.

— А котката?

— Котката ме драскаше…

— Малко ти е било! — разсърди се Юлия. — Слушан, царю честити, ние не сме такива, никакви котки не душим Нещо друго правим!

— Покажете пак! — помоли с въздишка Зорето. Децата повториха играта.

— Ааа, разбрах! — досети се най-после Зорето, — Перете дрехи!

Децата високо се разсмяха, почнаха да скачат на място.

— Сега позна! — сериозно отвърна Юлия. — Добре кой друг ще бъде цар?

— Аз! — изтъпи се напред Павлина.

— Нека бъде най-напред Верка, пък после ти!

— Не, най-напред ще бъда аз, пък после Верка!

— Видиш ли колко ся непослушна! — каза с укор Юлия.

— Брееей!

— Непослушна си, я! Защо преди два дена хърли на един човек ключа! Аз знам, на мене всичко ми казаха!

Павлина огледа сърдито децата.

— Нищо не съм хвърляла! — каза тя обидено. — Защо си измисляш!

— Павлино, няма да ме лъжеш! Нали ви дойде един човек на гости, пък ти взе, че му хвърли ключа!

— Не съм!

— Слушай, Павлинче, ако ми кажеш истината, ще ти дам един… бонбон!

— Не съм хвърляла ключа, ма! — вече ядосано възрази Павлина.

— Добре! Ще ти дам… една кукла!

— Парцалена кукла ли?

— Не парцалена. Истинска…

Павлина набръчи малкото си чипо носле.

— Хвърлих ключа на човека! — каза тя с въздишка.

— На кой човек?

— На тоя дето… му хвърлих ключа.

— А той с какви дрехи беше облечен?

— С дрехи…

— С дрехи но какви?

— С истински дрехи! — отвърна с досада Павлина. — А куклата има ли очи?

— Има да. Да не беше облечен с бели дрехи?

— С бели дрехи — кимна отчаяно Павлина.

— Един такъв дебел?

— Ами, дебел, дебел!

— А ти къде му хвърли ключа?

— В боклука му хвърлих ключа!

— Как така в боклука! — отчаяно въздъхна Юлия.

— В кофата за боклук…

— Видиш ли, че пак лъжеш! Ти си му изхвърлила ключа през прозореца. Нали така…

— Така — вече унило потвърди Павлина. — А ти кога ще ми дадеш куклата?

— Лъже! — обади се троснато Верка. — Като циганка лъже заради тая кукла!

— Брееей!

— Ако искаш да знаеш, всичките — Ваши прозорци гледат все към улицата! Как ще хвърлиш тогава ключа в задното дворче?