Следите остават
Шрифт:
Павлина безпомощно замига.
— Та аз му хвърлих ключа на улицата…
Юлия с мълчалив укор се вгледа в малката измамница.
— Слушай, Павлинче, ако ми кажеш самата истина, ще ти дам куклата! Мене защо ми е — добави тя с горчивина, — Аз съм вече голяма! Ако си хвърлила ключа, ще ти дам куклата и ако не си го хвърлила, пак ще ти дам куклата! Ти само кажи истината!
— Не съм, ма како Юли — отвърна искрено момиченцето. — Не съм му хвърлила ключа!
— И не си го виждала?
— Не съм…
Юлия дълбоко въздъхна.
— Слушай,
Зорето дори се опули от учудване, — Кой, аааз да хвърля ключа? — изви тя драматично тънкото си гласче.
— Ти ами! Чунки не си малко луда! Кажи си, кажи си правичката.
Зорето дълбоко се замисли.
— А ти друга кукла имаш ли? — попита тя и тъмните маслинки на очите и сякаш блеснаха.
Юлия имаше и друга кукла, но и се видя вече прекалено да пожертвува и нея.
— Аз ще те закълна, пък ти само посмей да не кажеш истината! — закани се тя със сериозно изражение.
— Как ще ме закълнеш?
— Ей сега ще видиш!
Юлия плюна в шепата си и погледна под вежди момиченцето.
— Ако Зорето ме излъже, очите и да се пръснат като тая плюнка на четири!
Тя удари отгоре с ръба на дланта, плюнката се разлетя на всички страни.
Грозното заклинание беше изречено. Трите момиченца ококорено гледаха към Юлия, личицата им бяха кажи-речи уплашени. Кажи сега истината хвърляла ли си един ключ през прозореца, или не си хвърляла!
— Не съм! — едва избърбори Зорето.
— Ами идвал ли е у вас един дебел човек с бели дрехи?
— Не е идвал!
Верка, която досега мълчеше, внезапно се обади:
— Ама, како Юли, у нас идва такъв човек!
— Сериозно? — трепна Юлия. — Преди колко дена?
— Предии… пет-шест дена!
Юлия втренчено погледна момиченцето.
— Не беше ли преди два дена?
— Не, не, преди пет-шест дена! Дойде при татко, поседя много малко и си отиде!
— А ти хвърли ли му ключа?
— Не съм хвърляла нищо! — обиди се Верка. Аз не съм и седяла при тях!
Юлия сама разбираше — тихото, послушно момиченце не бе от тия, които ще направят някоя пакост. Все пак тя подробно го разпита. Външното описание на човека съвсем съвпадаше с онова описание което и бяха дали Пешо и Веселин. Времето също съвпадаше — бе дошъл на гости у Веркини привечер. Само денят не съвпадаше и разбира се, Верка не бе хвърляла ключа. Като завърши невинния разпит, Юлия отново започна играта, но вече не и се играеше, нещо я теглеше с чудна сила обратно към града. Така или иначе тя бе страшно горда, че толкова успешно бе завършила първата задача, която и бяха възложили. Юлия едва дочака края на разходката. Към обед групата деца начело с танти Клара потегли обратно. Юлия избърза напред и както очакваше, намери своите приятели в скривалището между шубраците на градинката. Щом трите момчета видяха Юлия, те скочиха на крака и любопитно впериха очи в нея.
— Е, какво излезе? — попита нетърпеливо Пешо. Научи ли нещо?
— Научих — отвърна
Но тя не бързаше да разкаже какво е научила. За пръв път и се случваше да бъде център на внимание за такива големи момчета, да им бъде необходима за нещо и сега и се искаше да продължи колкото се може по-дълго време това удоволствие. Юлия бавно се разположи на тревата и се загледа замислено някъде над главите на момчетата.
Е, какво, няма ли да приказваш? — стресна я с нетърпеливия си глас Веселин.
Тогава Юлия внимателно и бавно им разказа всичко, каквото бе научила от трите момиченца. По напрегнатите лица на своите приятели тя разбираше, че следят с интерес нейния разказ и дори че се удивяват на ловкостта, с която бе изтръгнала сведенията.
— Браво! — похвали я пестеливо, уж с равнодушен глас Пешо, но тя веднага схвана, че са доволни от нея. — Добре си свършила тая работа!
— Охо, аз какви други работи мога да свърша! — възкликна гордо Юлия. — Само вие да искате!
Но хвалбата не направи добро впечатление и Юлия смутено млъкна. За миг като че ли всички я забравиха, като че ли не им се искаше да говорят повече пред нея.
— А сега какво ще правим? — попита тя колебливо.
— Ще видим! — отвърна уклончиво Пешо. — Трябва да се помисли!
— Казах ли ти аз, че Тороманов ни е излъгал! — обади се пръв Веселин и погледна тържествуващо приятелите си. — Не може да не ни излъже! Той е такъв—една дума вярна не казва!
— Интересно, какво е търсил Тороманов у Веркини? — като че ли на себе си проговори Пешо. — Да не би нещо… заедно…
Глупости! — сряза го Коста. — Другарят Апостолов е най-старият комунист в квартала! Та той е председател и на отечественофронтовската организация!
Пешо сам се засрами от подозрението си, мълчаливо наведе глава.
— Е, аз само тъй… казах! — измънка той недоволно.
— А защо да не разпитаме Бебо? — предложи Веселин. — Може той да знае нещо повече за Тороманов! Може да знае за какво е идвал Тороманов у тях!
Идеята беше добра, но се натъкнаха на неудобство. Трудно е да разпитат Бебо, без да му кажат поради каква причина се интересуват от Тороманов. Бебо не беше дете като Верка, за да го замотаят с кукли или клетви.
Да го приемем тогава и него в нашата група! — каза Коста. — Хем ще ни помага в работата, хем ще можем свободно да го разпитаме!
— — Аз съм съгласен! — обади се Веселин.
— И аз! — каза Юлия.
Пешо — погледна изпод вежди момиченцето, сякаш искаше да и каже: «Тебе пък кой те пита!» Юлия засрамено наведе глава.
— Аз пък не съм съгласен! — възрази Пешо сериозно. — Нашата работа е съвсем тайна! Сега сме вече четири души, а ако станем повече — току—виж, че нашата тайна се разчула из целия квартал! Шега с тия неща не можем да си правим!
Момчетата се замислиха.
— А ти забрави ли за младогвардейците! — намеси се Веселин. — Толкова много хора са били, пък никой не издал тайната!