Следите остават
Шрифт:
Само с един жест полковникът свали салфетката и коленичи развълнуван пред момчето.
— Бандитите избягаха — каза съкрушено Пешо. Полковникът веднага разбра какво става в душата на момчето и като се понасили да сподави своето собствено огорчение и разочарование, каза усмихнат:
— Нищо, тоя път няма да избягат далече!
Двама от помощниците му се спуснаха и веднага развързаха момчето.
— Тук в банята имаше радиопредавател! — каза Пешо. — Съвсем малък, можеш да го носиш под мишница.
Полковникът кимна:
— — Това вече разбрах…
— Най-малко един час! — отвърна Пешо глухо. Полковникът се замисли за миг, после попита:
— В къщата има ли телефон?
— Не зная, другарю полковник… бил съм само в банята…
— Ела с мен.
Двамата преминаха в хола. Широката, елегантно мебелирана стая бе така разхвърляна, сякаш през нея бе минала бурна лятна вихрушка. Както в антрето тук вонеше нетърпимо на непроветрен въздух, алкохол, непрано бельо. По пода се търкаляха празни бутилки, станиолови обвивки за шоколад, угарки, изпокъсани вестници и повече от всичко друго парчета хляб и салам. Като се огледа, полковник Филипов забеляза телефона и с радост констатира, че не е повреден.
Той отиде до него и започна бързо да набира някакъв номер.
— Другарю полковник, а откъде знаете че съм тука! — запита внезапно Пешо.
— От Юлия… Чакай един момент!
Щом набра номера, от—другата страна незабавно се обадиха, сякаш бяха чакали там с ръка на слушалката.
— Другарят Андреев ли е? — попита полковникът, като си преправяше шеговито гласа. — Моля говорете!
После като се обърна, пъхна ласкаво слушалката в ръцете на Пешо.
— Дръж!
Дълбоко развълнуван и смаян от неочаквания ход на събитията, Пешо взе слушалката и я долепи до ухото си.
— Татко… — каза той тихо, с прегракнал глас — аз съм.
В СИГУРНИ РЪЦЕ
През тая нощ почти никой не можа да спи. Само Юлия бе изпратена с една от колите до дома. Преди да тръгнат, стана спор как да влезе в апартамента — през входа ли, или отново през прозореца. Разбира се, Юлия настояваше енергично през прозореца! Полковникът се развесели, играта му хареса.
— Така да бъде — каза той, като потупваше бащински момиченцето по слабичките плещи. — Само че утре ще кажем на татко ти, не може иначе!
— Моля ви се, другарю началник, не му казвайте! — примоли се Юлия с безпомощен изглед.
— Как може да не му кажем! — усмихна се сдържано полковникът. — Длъжни сме да му кажем!
Юлия се сбогува с Пешо, който трябваше да отиде с другата кола в Министерството. Съвсем внезапно тя му протегна тясната си бяла ръчичка през сваленото стъкло, очите и плувнаха в сълзи.
За пръв път им се случваше да се ръкуват така, като възрастни?
— Ти не ми се сърди! — каза тя почти разплака—на. — Виж, че не съм виновна!
Пешо смаян усети, че и неговите очи го сърбят.
— Аз да ти се сърдя? — възкликна той развълнуван. — Няма за какво да ти се сърдя!
Колата потегли. След малко на пустата улица, където живееше Юлия, един случаен минувач видя
Като влезе вътре, Юлия внимателно се ослуша. Тихо! Тя махна с ръка на двамата си нови приятели, които продължаваха да гледат отдолу, усмихна им се и изчезна в мрака на стаята След малко по улицата запърпори тихо моторът на колата им.
През това време Пешо вече подробно разказваше в кабинета на полковник Филипов историята па подхвърления ключ. Полковникът често го прекъсваше, разпитваше понякога за най-малките дреболии, задаваше допълнителни въпроси. През цялото време един стенограф старателно записваше целия разпит или по-точно целия разговор. За полковника не остана скрито почти нищо — дори най-дребния продавач, при който Тороманов се беше отбивал, или пък промените в тоалета на госпожа Тороманова.
На първо време две обстоятелства привлякоха повече вниманието на полковник Филипов — посещенията на Тороманов в антикварната книжарница и среднощното му пътуване с кола. Докато разчепкваха най-малките случки и епизодчета от антикварната книжарница, телефонът позвъня. Полковник Филипов вдигна слушалката, послуша известно време с невъзмутимо изражение, после късо разпореди.
— Добре! Продължете издирванията!
След това, като погледна момчето, замислено добави:
— Тороманов е офейкал заедно с жена си! Друго, разбира се, не можеше и да се очаква!
Що се отнася до колата, с която Тороманов бе пътувал през нощта, Пешо можа да му даде пълни подробности за всичко — марка, модел, външни белези — освен за номера. Колкото и да му се виждаше чудно, номера той бе забравил, макар да помнеше някои цифри. Стана нужда да викат посред нощ Чарли и един офицер замина с кола, за да го вземе от квартирата му.
— Тоя въпрос е извънредно важен! — каза сериозно полковник Филипов, сякаш разговаряше с някой от помощниците си — Според мене диверсантите са избягали от града с кола! Предполагам, че това е същата кола, с която е пътувал Тороманов!
— Не чух никакъв шум от мотор! — каза Пешо. — Аз се вслушвах много внимателно, дори чух как отвориха и затвориха долната врата, но никаква кола не мина!
Полковникът се усмихна.
— Нищо чудно — отвърна той. — Бандитите са взели мерки пътуването им с кола да остане в тайна! Те обаче не са съобразили една дреболия!
Очите на Пешо заблестяха от любопитство.
— А на мене ще ми кажете ли каква?
— Разбира се, наля си мой помощник! Те не са съобразили дъжда! Пък и надали са очаквали да те намерим в апартамента още тая нощ…
— Как тъй дъжда? — не разбра Пешо.
— Много просто! Колата, която е взела диверсанти—те, е спряла не пред кооперацията на инженер Дончев, а на съседната напречна улица, за да не чуеш шума на мотора! Докато е чакала, е завалял лек дъждец — има—няма пет минути! После колата си е заминала! Разбираш ли?