Следите остават
Шрифт:
Пешо мисли само един момент, после възбудено възкликна:
— Разбрах! Колата е тръгнала, а там, където е била, мястото е останало сухо!
— Браво! — искрено възхитен, се обади полковникът и потупа момчето по гърба. — Браво, така е.
Пешо целият поруменя от похвалата.
— В случая — продължи полковникът — те са могли да не допуснат тая грешка. По улицата растат доста големи акациеви дървета, под тях също е сухо. Шофьорът е могъл просто да вкара колата под някое от тях, но не се е съобразил!
— Ама сигурно ли е, че сухото
— Съвсем сигурно! — поклати глава полковникът. — Ясно личат отпечатъци от гумите, ние дори знаем тяхната марка!
— Ох, че интересно — възкликна съвсем по момчешки Пешо.
— Има нещо още по-интересно, което преди малко ми съобщиха! — продължи полковникът. — Пред кооперацията на Тороманов е спирала горе—долу по същото време лека кола с абсолютно същите гуми! По овлажнения паваж съвсем ясно личат отпечатъците.
— Значи са заминали заедно?
— Да, заедно! Ако знаехме номера, след малко щяхме да разберем дали лека кола с такъв номер е напускала през нощта София и в каква посока е заминала! Разбира се, много по-вероятно е престъпниците да са сменили номера на колата си.
— Сигурно са го сменили — поклати разочаровано глава Пешо. — А, другарю полковник, знаете ли откъде са дошли диверсантите?
— Може да се досети човек, пък и ние открихме разни дреболии в апартамента, които те са изоставили в бързането си. Групата е безспорно на американска. Била е сформирана в Западна Германия, после е била прехвърлена в Гърция… А как е преминала в България — това ще научим по-късно…
— Кога по-късно?
— Ами че когато ги заловим!
— Трябва да ги заловим, другарю полковник! — възкликна Пешо с такава горещина, че полковник Филипов се поусмихна. Разбира се, той не знаеше каква буря бушуваше в душата на момчето. Пешо разбираше, че със своята необмислена постъпка, бе станал причина престъпниците да избягат, това го измъчваше и той с цялата си душа желаеше те да бъдат заловени колкото се може по-скоро. Само такъв край би облекчил съвестта му и би измил, макар и не напълно, вината му.
Докато чакаха Чарли, полковникът излезе за малко и донесе в кабинета си няколко албума със снимки.
— Ако видиш диверсантите на снимка, ще ги познаеш ли? — попита той.
— Ще ги позная! — отвърна Пешо твърдо.
Той дълго прелиства коравите листа на албумите, дълго се взира в лицата, докато най-после възкликна:
— Ето го!
Полковникът трепна и се наведе над рамото на момчето. От една снимка сякаш ги гледаше със студените си мрачни очи диверсантът с грубото лице.
— Сигурен ли си?
— Напълно съм сигурен! — отвърна възбудено Пешо. — Бих го познал между хиляда души! Това е диверсантът, който постоянно мълчеше и само сумтеще с нос.
— Добра птица! — — каза полковникът замислен. — Рядък главорез!
Ако го заловим ще бъде чудесен успех!
Скоро Пешо откри между снимките втория член на диверсантската група — бившият майор с небръснатото лице. Но третия диверсант,
Вече беше започнало леко да се развиделява, но улисани в работата, и двамата още не усещаха никаква нужда от сън. Небето порозовя, от прозореца влизаше прохладен утринен въздух. По улицата забучаха с моторите си първите автомобили, зачатка с железни шини каруца. Докато полковникът даваше по телефона нареждания за проследяване на леката кола на диверсантите, в кабинета въведоха Чарли.
Щом го видя, Пешо радостно стана от мястото си. Чарли изглеждаше малко смутен от неочакваното нощно повикване, но щом съзря приятеля си, лицето му светна.
— Чарли — започна веднага Пешо развълнуван, — помниш ли номера на леката кола!
— На коя лека кола? — вдигна учуден вежди Чарли.
— Ами че на тая, която миналата нощ доведе Тороманов у дома му?
Чарли и насън можеше да и каже номера.
— Разбира се! — отвърна той, като по навик весело намигна. — 1150!
Полковник Филипов бързо съобщи номера по телефона, после се запозна с новия си помощник. Макар да знаеше вече доста подробно цялата история с преследването на Тороманов, той отново разпита Чарли за всичко, което сам бе видял и преживял. Между другото той си записа всички подробности; за роклите, които Тороманова бе шила при майката на Чарли — цветове, модел, шарки, — но тоя път момчето не можа да му помогне много, отговорите му бяха доста неопределени.
— Май че кола и рокля не е едно и също! — пошегува се полковникът.
— Не е! — въздъхна Чарли. — Виж, да беше Юлия, всичко щеше да каже!
Телефонът отново позвъня, полковникът вдигна слушалката. Както винаги, по лицето му не можеше да се познае каква, новина е чул — важна или съвсем маловажна.
— Продължете търсенето! — каза той кратко и затвори телефона.
После, като се обърна към момчетата, добави със сериозен глас:
— Кола с номер 1150 е излязла от София към 2:30 през нощта!
Пешо и Чарли бързо се спогледаха.
— Казвам ви го — продължи полковникът, — понеже разбрах, че сте сериозни момчета, достойни за пълно доверие, които на всичко отгоре умеят добре да пазят тайна!
— Ще ги хванете ли, другарю полковник? — попита Пешо тоя път едва ли не умолително.
— Разбира се, че ще ги хванем, мойто момче… Полковникът отиде до прозореца, постоя малко там загледан в далечното румено небе, после хвърли загрижен поглед на часовника си.
— Вие сте уморени, трябва да си починете! — каза той топло, с бащински тон. — Моята кола ще ви заведе по домовете.