Сонети
Шрифт:
Очаква рай, намира пак страдание,
мечта преди и сън подир това.
Но кой е съумял да не изстрада
това небе, което води в ада.
130
Очите й не са звезди, не може
устата й с корал да се сравнят.
Тя няма бяла като перла кожа,
а гарванови плитки, смугла гръд.
Не бели рози — пищни и богати —
не алени са нейните страни,
ухае тя, но с нежни аромати
едва ли би могла да се сравни.
Страните
не бих сравнил челото й с цветя.
Не знам как шестват нежните богини,
но знам, че стъпва по земята тя
и буди по-сърдечни възхищения
от много други, лъгани в сравнения.
131
Ти притежаваш тиранична власт.
Красива си и затова надменна.
И знаеш, че за сляпата ми страст
ти грееш като перла драгоценна.
Лицето ти — твърди една мълва —
не можело да причини страдание.
Но аз не споря с нея, знам това
от спора с мойто собствено стенание.
И с цел да убедя това сърце
и да отхвърля тези празни басни,
твърдя до сълзи: смуглото лице,
чело, ръце и скули са прекрасни.
Не е бедата в смуглото чело.
Беда е, че сърцето ти е зло.
132
Очите ти обичам. Гледат те
отвергнатия с обич и утеха.
Тъгуват те и болка се чете
във мрака им — жалейна, черна дреха.
И не подхожда първата бразда
на изгрева така на небесата,
и тази ранна, вечерна звезда
едва ли по отива на луната
от този взор на милото лице,
така лъчист, тъй нежен и прощален…
Да бе и твойто ледено сърце
във този траур нежен и печален,
аз бих се клел, че в мрака грее зрак,
че красотата е бездънен мрак.
133
Бъди проклета ти, душа, задето
другаря ми рани, измъчи мен.
Не стига, дето аз изстрадах, ето,
и той е роб на страшния ти плен.
Жестокият ти поглед ме потресе,
Донесе ми три загуби поне.
Три тежки, черни рани ми нанесе —
от теб, от мен, от него ме отне.
Пусни го ти от твоя плен злокобен
и ако искаш, ще го пазя сам.
Ще бъда страж, бидейки сам поробен,
и във залог сърцето си ще дам.
Но ти не чуваш! Мра във твоя плен
и всичко мое мре и чезне с мен.
134
Признавам, твой е. Но от този час
и аз съм твой — заложен като дреха.
Така ти него — мойто второ аз,
ще пуснеш ли за мен да е утеха?
И ти, и той не искате това.
Не го отстъпваш от суетна слава.
Той в робството ми сам се окова
и мой гарант — в залог у теб
Ти! Ти постъпваш като зъл лихвар.
Изстискваш всяка радост от сърцата.
Преследваш вместо мен един другар —
но пак не ми възвръщаш свободата.
Той себе си заложи вместо мен,
но пак съм аз завинаги във плен.
Този сонет и следващият са построени върху игра на думи.
Името на поета Will (съкратено от William)
на английски значи още воля или желание.
135
Желание — това е мойто име!
Ти много си желала, пожелай
и мен — едно желание, вземи ме,
в желанията място ми отдай!
О, ти, чиято воля е безбрежна,
нима не ще да ми дадеш приют?
Към чуждите желания си нежна,
а само аз от теб не бивам чут.
Но както в тия пълни океани
приют намира онзи скитник дъжд,
сред другите неща, така желани,
ти приюти и мен, поне веднъж.
Не ме заставяй твърде да те моля,
а дай простор на страшната си воля.
136
Душата ти таи едно признание.
Кажи й кой съм аз — тя няма слух.
Аз имам странно прозвище: „желание“,
приют ми е желаещият дух.
И ти, така с желания богата,
вземи и мен със другите ведно.
За щедрите богатства на сърцата
не значи нищо този знак „едно“.
И нищо във безбройната редица,
за теб един, единствен, аз почти
приемам да остана единица,
но стига ти, да ме обикнеш ти.
Влюби се първо в моето название,
а после в мене. Аз съм цял Желание.
137
Ти сляпа си, любов, слепиш и нас.
Не виждам туй, което виждам ясно.
Не знам, не различавам вече аз
кое е грозно и кое прекрасно.
Окото може да се заблуди.
То — кораб следва другите в морето.
Но ти закотвяш в гибелни води
с неистини и със лъжи сърцето.
Защо аз сметнах за отделен двор
това, което е всеобща нива?
Но как отрича всичко моят взор
и във лъжите истини открива.
Любов, ти в мрак превърна светлината
и като чума ме обзе лъжата.
138
Когато се кълнеш с престорен глас,
че ти си само вярност, лъжеш пак.
Но въпреки това ти вярвам аз,
за да ме взимаш за незрял хлапак.
Лаская се, че ти изглеждам млад
и пак ти вярвам аз, макар да знам,
че мойта младост е обрулен цвят,